— Когато бягаш от затвор, не те интересува безопасността на надзирателите. Нека Сантенар сам се погрижи за себе си. Надникнах в Огледалото и видях каквото търсех. Има път. Мога да пробия Възбраната. И ще отведа фейлемите у дома, ако ще всичко около мен да бъде заличено. Заклела съм се. Съзнавам дълга си.
— Как ще го направиш?
— Не смея да кажа нито на тебе, нито на друг. Достатъчно е да знаеш, че има много крачки до целта, необходима е прилежна подготовка. Първата крачка е направена — инструментът е готов. Несъвършен е, да, но ще послужи. С втората също приключих. Видях пътя. Намерих прохода на Ялкара в Огледалото. Но трябва да науча много и да се сдобия с толкова неща, а времето свършва. Надпреварвам се с Рулке, а той вече показа намеренията си. Който от нас успее пръв, ще провали замисъла на втория. Може би трябва да изпреваря и Мендарк, ако е оцелял в Катаза. При връщането си оттам открих огромна заплаха — нещо, което не бива да попадне в ръцете нито на Съвета, нито на Рулке. Което пък може да се окаже и възможност… Не, няма дори да мисля за това.
Да се заемаме с нашата работа. Фейлемите ме изоставиха. Молех се да не стигам до този избор, но сега съм принудена да го направя. Налага се да отидем на далечни места, а времето не стига. Няма как, ще отворя портал като онзи, който Тенсор създаде в Катаза. И тази тайна изтръгнах от Огледалото.
— Портал ли?! — втрещи се Мейгрейт. — Нали на фейлемите е забранено да прибягват до подобни средства?
— Права си. Всеки портал е престъпление срещу забраната, наложена над магическите творения, която сме се клели да спазваме в далечното минало. Създаването му е гибелен грях и ще платя неимоверна цена. Но сега ми е потребен портал, ще ми е необходим отново и когато настъпи края на всичко това.
Мейгрейт знаеше за забраните, които засягаха единствено фейлемите, но не и за последствията от нарушаването им. Фейеламор се върна на ложето си, по-сприхава от всякога. Мейгрейт странеше от нея през следващите дни, обикаляше из гората, докато не опозна цялата долина. Обичаше горите, в такава земя бе израсла, но тази тук беше тъмна и влажна, винаги в сянката на високите ридове, и непрекъснато й навяваше потискащи мисли.
Последната година беше време на смърт и умът й не можеше да се скрие от тази истина. През времето, което беше прекарала с фейлемите в Мириладел, те почти не остаряваха, малцина умираха или се раждаха. Обикновено ги погубваха злополуки или пък сами губеха желанието да търпят и занапред принудителното изгнание на Сантенар.
Но откакто беше дошла в Мелдорин, навсякъде виждаше смърт, а и тя бе изиграла своята роля на нейна глупава помощничка. Аакими загиваха и в Шазмак, и далеч извън стените му, цял Ягадор беше пламнал от северните до южните си предели. Безчет хора се бяха простили с живота си, повечето заради Игър. А с военния си поход в Банадор, уж по най-благородни подбуди, Мейгрейт бе изтребила още мнозина.
Колко ли деца щяха да умрат от глад тази нощ, защото бащите им не са се прибрали вкъщи след сражението? Колко ли вдовици щяха да си изплачат очите? Колко ли майки, бащи, братя и сестри щяха да ридаят за онези, които никога нямаше да зърнат отново? Колко дръзки млади бойци се домъкваха обратно сакати и озлобени от болката и мизерията? Мейгрейт за пръв път допускаше подобни въпроси да се впият в ума й.
Дори след двадесет години тези рани нямаше да заздравеят. И за какво воюваха? По волята на един или друг тиран. А по-лоша от Фейеламор нямаше.
„Някой трябва да стори и добро на този свят — рече си Мейгрейт, — и няма кой друг да свърши това вместо мен. Започвам да проумявам своя дълг… към самата себе си. Ще открия призванието си в онова, което доскоро беше само досадно бреме за мен. Времето с Фейеламор, Игър и Ванхе ми даде уменията, каквито малцина други имат. Останалото зависи от мен. И когато мигът настъпи, трябва да съм готова.“
Тя не си позволяваше да безделничи. Плетеше рогозки и стени от тръстики, съшиваше ги с усукана трева и ги провесваше между пръти. Накрая се сдоби с колиба — леко, но пък доста уютно убежище. Там окачи хамака си, за да не й досажда толкова влагата. Фейеламор, ако ще, да спи свита на кълбо в някое клонато дърво.
После се зае да прерови облите камъни в речното русло и запълни времето си със сътворяване на светлици. Отдавна се бе усъвършенствала в това до майсторство, но пък беше минало много време, откакто бе упражнявала тези си умения. Всеки светлик се различаваше от другите. Правеше по някой и от камък, ако усещаше, че е подходящ. Повечето бяха от минерали, каквито се намираха тук. Най-лесно беше да събере парчета кварц, обаче не харесваше ослепителната, сякаш накъсана светлина. Предпочиташе калцитите с тяхното меко сияние, но тези светлици се изчерпваха бързо. Най-хубав беше топазът, само че кристалите му се срещаха рядко. Веднъж дори си изработи кълбо от гранит, по-скоро за да провери на какво е способна. Неговите зловещи лъчи, изпускани от стотиците кристалчета в скалата — прозрачни, розови, млечни или черни, прекалено й напомняха за тъмната страна на луната. Послужи си с този светлик веднъж и не го докосна повече.