Мейгрейт се поколеба. След случилото се с Игър не искаше да влиза в портал, но Хависард я подмамваше. Пристъпи, подвоуми се и тялото й сякаш се разтегна в противоположни посоки. Порталът я придърпваше по-силно. Вътрешностите й се усукаха на възли, след миг тя се появи с главата напред в тъмна стая и се удари в нещо.
Полежа малко. Имаше прахоляк в устата си, а и го вдишваше непрекъснато. Заблещука светещо кълбо, въртящите се прашинки полека се слегнаха и тя видя, че са в стаята, която си бе представила Фейеламор. Съвсем същата, макар и прашасала, но Огледалото го нямаше.
— Хависард! — пресекливо изрече господарката й. Лицето й бе загубило розовия си оттенък, изглеждаше стара и повехнала. — Оказа се по-трудно, отколкото очаквах. Порталът се натъкна на защитата, поставена от Ялкара, едва не го изтървах. За малко да умрем и двете. — Очите й издаваха ужаса от непредвидения риск. — Никой не е идвал тук, откакто Ялкара избяга. Наложената от нея закрила не губила силата си и за миг, но какво се е опитвала да опази, никой не знае.
Още дълго след прехвърлянето действителността се разклащаше като вълнички по водата на езеро. Фейеламор изглеждаше посърнала в твърдината на своята стара противничка, но Мейгрейт се ободри.
Изведнъж стените отново се разтърсиха от връхлетяла нереалност — двете жени бяха изхвърлени за недоловим миг от всякакво пространство и време. Хависард го нямаше или пък се пренасяха в моменти, когато отдавна е рухнал. Прозрачни вълни помитаха стените и им показваха други епохи. Тълпи копачи, излизащи от сребърните рудници. Построяването на Тар Гаарн. Или прастара ера, когато тук бе имало само гористи хълмове, ревящи водопади и пантери издебваха кози по склоновете. Всичко се разбърка диво и разтърси умовете им, привикнали с подредения свят. Време и пространство се гънеха и им подмятаха видения, в каквито тънат безумците. Всичко трепна още веднъж и Хависард отново беше на мястото си.
Старо, прашно, простичко уредено място: каменни подове в черно или сивкаво-синьо, тук-там малки килими. Каменни стени в сиво или леден оттенък на синьото. Нарядко се виждаше прекрасен малък гоблен или резба по камъка. Имаше релеф от метални нишки — галопиращ кон, също само в сиво, синьо и бяло. Мейгрейт се пресегна към светлинната лента на стената. За нейна изненада тя грейна по цялата дължина на коридора. Тръгнаха по него и заслизаха по дълга стълба. Не си казваха нищо. Мейгрейт губеше усета си за посоката, сякаш порталът бе завъртял мозъка й наопаки. Боляха я дългите кости в ръцете и краката.
Докато слизаха, действителността отново се измести, но по съвсем различен начин. Неустоимо и плашещо четирите измерения се извиха и разтърсиха. Мейгрейт се почувства като пребита. Загуби равновесие и се търкулна превита по последните три стъпала, притиснала длани към корема си. Всички светлини угаснаха. Фейеламор се тръшна на стълбата, за да не падне. Вдигна своя светлик по-високо и зяпна Мейгрейт. В очите й се преливаха златисти искрици.
— Това пък какво беше?
В Елудор площадката отскочи нагоре и се килна странично от неустойчивостта в прехвърлянето на Мейгрейт. Причини я огромното напрежение, с което тя поддържаше портала въпреки чудатостите на Хависард. После площадката зае предишното си положение и замря, но парчето камък, което Фейеламор бе пренесла чак от Катаза — опората на техния портал, полетя бавно към бурното течение на реката.
32.
Аелиор
— Някой май се опита да влезе — подхвърли Мейгрейт.
Нямаше представа защо го каза, нито как го беше узнала.
Фейеламор пак вдигна ръка към светлинната лента, но не можа да я задейства и потръпна.
Мейгрейт знаеше какво я гложди. Нахлула в твърдината на своята неприятелка, господарката й се боеше. Въпреки че Ялкара бе изчезнала от Сантенар преди векове, Фейеламор до ден-днешен се страхуваше от нея! Мейгрейт си позволи тайничко да позлорадства. Тя самата изобщо не се плашеше, макар да не разбираше защо й е толкова приятно в това място.
— Изтощена съм — изломоти господарката й. — Прехвърлянето взе всичко от мен.
Мейгрейт извади още един от своите светлици — този беше мраморен и изпускаше бледо зелено сияние. Пасваше си с нейната по-тъмна кожа, но много загрозяваше Фейеламор.
Двете хапнаха плодове и хляб от раницата на Мейгрейт.
— Не мога да си го позволя точно сега! — изгъгна Фейеламор.