Заскърца със зъби и се удари ядно с юмрук. Очите й се извиха встрани. От ъгълчето на устата й се проточи слюнка.
Остана около минута в това състояние. Мейгрейт я наблюдаваше угрижено. После погледът на господарката й се избистри, тя пое дъх със свистене и избърса брадичката си.
— Ти надделя над прилошаването от магията? — промълви Мейгрейт с изострено любопитство.
— Потиснах го като напън за повръщане. Но също като гаденето следващия път ще бъде двойно по-силно. Да вървим. Трябва да намерим нещо, което е скрито тук, но не знам къде. Ще започнем с работните й стаи, библиотеката и нейната… — Фейеламор търсеше думата — …лична стая.
— За спалнята ли говориш?
— Що за проклета реч… Да, спалнята! — вбеси се господарката й.
Мейгрейт реши да й опъне нервите още малко.
— Как протече последното ти стълкновение с Ялкара?
— Нямам никакво желание да се връщам отново към това — сприхаво отвърна Фейеламор.
Тя обаче трудно успяваше да мисли за друго, откакто минаха през портала. Всъщност не й понасяше да говори открито за провала си. Насили се да отвори уста след дълго мълчание.
— Не знам как започна всичко, но беше отдавна, малко след като Ялкара се прехвърли на Сантенар. Толкова време мина! — Потърка челото си с прашна длан. — Щом се срещнахме, сякаш всяка от нас откри в другата враг по рождение. Тя ми вдъхваше страх, какъвто не изпитвах към другите карони, дори към Рулке. Те ми бяха противници според случая, противопоставяхме се взаимно на стремежите си. Но Ялкара се появи тук с някаква своя цел, в която твърде важно място заемах аз. Дойде да ми се опълчи, да ми пречи и да ме забавя, да заличи желанията и надеждите ми. Защо съдбата отреди тъкмо нея за надвиснало над живота ми зло?… — Фейеламор тръсна глава с внезапна досада. — Хайде, да не се бавим!
Мейгрейт водеше, осланяше се на интуицията си и се радваше, че са разменили ролите си. Засега господарката й търпеше това, само понякога предлагаше да свърнат в друга посока.
— Какво дойдохме да вземем? — попита Мейгрейт следобед.
Тепърва проумяваше как се е чувствала Каран миналата есен във Физ Горго, след като толкова дълго не бе подозирала за истинската цел на начинанието.
— Докато пътешествах, научих една опасна тайна. И стигнах до догадката, че трябва да е скрита тук…
— Но какво си научила?
Зелените очи на Фейеламор блеснаха в червено на светлината.
— Не знам какво! Известно ми е само, че Ялкара е скрила нещо… скъпоценно и смъртоносно. Сигурно го е оставила, в случай че й потрябва в бъдеще, иначе защо да налага толкова мощна закрила над това място? Дано го позная, когато го открия…
„Така да бъде — каза си Мейгрейт. — Ще участвам в твоята игра. Останем ли по-дълго, ще съм по-доволна.“
Тя тръгна да обикаля самостоятелно, жадуваше да опознае владението на Ялкара и се прехласваше по всичко видяно.
— Това е свързано с още нещо — подхвърли Фейеламор, когато Мейгрейт се върна при нея. — Нека бъде и урок, и проверка за тебе, може би най-трудната преди окончателната. Онази, която ще те освободи.
Изрече думите, уж без да влага особен смисъл в тях, и само я стрелна с поглед, но Мейгрейт изстина в миг, безмерният страх заби нокти в нея. Стори й се, че стои сама пред конус от светлина и го брани от пълчища, които налитат да я захапят и разкъсат. Нямаше кой да й помогне, нямаше и надежда. Всичко отмина веднага преди Фейеламор да поеме по следващия коридор.
Сутринта попаднаха в първото от местата, които Фейеламор търсеше — просторна стая с простичка украса по стените при тавана и пода. Някогашната спалня на Ялкара. Имаше легло от черна стомана и бронз, широко и дълго, с високи табли и абаносови шкафчета от двете страни. По стените се виждаха само няколко малки копринени гоблена — пейзажи от друг свят в бледи цветове. През врата отстрани се влизаше в гардеробната, зад нея пък беше банята с квадратна вана, голяма колкото леглото. Всичко беше изработено прекрасно, но без никакви излишества.
Лицето на Фейеламор се разкриви грозно. Тя плъзна по стаята враждебен поглед и влезе в гардеробната. Какви ли лични вещи е имала великата Ялкара, питаше се Мейгрейт. Отвори дясното шкафче до леглото. Долу имаше чекмедже, над него — няколко прегради, но празни. Не намери нищо и във второто шкафче освен подложка за писане, писец върху нея и хлабаво навит лист.
Извади малкия свитък. На него бяха изписани няколко колони с тъмносиньо мастило, но тя не познаваше нито азбуката, нито езика и го остави. Писецът бе изработен от абанос с инкрустирани златни лентички, а върхът беше от меко сребро, какъвто бяха ползвали в древността. Обикновен, но красив предмет. Мейгрейт го претегли на дланта си — беше необичайно тежък. Представи си как Ялкара е натискала силно, за да пише с него по хартията. Какво ли е написала накрая? Нещо с огромно значение или някаква дреболия? За нея беше важно да знае повече за Ялкара, най-загадъчната сред кароните. Взе подложката, завъртя я под ъгъл спрямо светлината и забеляза леки вдлъбнатини.