33.
Малък бунт
Фейеламор се застави да надигне тялото си от земята, въпреки че изкашляше кал и вода. Дробовете и гърлото й пареха от повърнатото. Напъваше се, докато в устата й останаха само жлъч и кръв. Драпаше по тревата и изпълзя от мръсотията към брега. Наведе се да гребне вода, за да си измие лицето. Тук имаше кротко вирче, недалеч от бързея, който за малко не я бе удавил. Видя отражението на изпитото си като на смъртник лице. Бледата й коса провисваше подобно на раздърпани краища на въже. Не можеше да шавне и само гледаше окаяната старица, в която се бе превърнала. Изобщо не проумяваше как се е случило.
Потапяше пръсти в студената вода и ги облизваше. Накрая намери сили да се изправи. Паметта й връщаше спомените на късчета. Хависард. Ааканското злато. Книжката с уж неразбираемите писмена, които бяха мъчително познати. Буйството на портала. Дали не се дължеше на златото? След това не помнеше нищо.
Къде ли беше Мейгрейт? Завъртя глава, колкото и лошо да я болеше. Не я видя никъде. А къде беше торбата? Златото? Уплахата я обземаше неудържимо. Да не се е изгубило на дъното? Или което беше почти толкова лошо — Мейгрейт го е намерила? Мярна се откъслечна картина — Мейгрейт се навежда над нея. Фейеламор пропълзя обратно нагоре и намери торбата си на тревата. Развърза непохватно вървите и бръкна вътре. Олекна й до прималяване, щом се убеди, че златото си е на мястото. Нейното последно спасение, ако се провали във всичко. Но не се радва дълго — книгата бе изчезнала. Къде ли се бе дянала тази ужасна вещ? Тя пак се отпусна на тревата.
Студът я изтръгна от сънищата. Осъзна, че е лежала много часове почти бездиханна, защото сенките на дърветата се простираха по цялата поляна. Бе премръзнала до кости, вонеше на повърнато и кръв. Лежеше точно до засъхналата локва. Толкова лесно й беше да остане тук, сънлива и изтощена. Но гласът в душата й се извиси до крясък: „Ти си едно с фейлемите! Длъжна си да продължиш!“
Какво й ставаше? Защо се беше поболяла така от портала? Фейеламор бе забравила как повече от ден се бе борила с прилошаването, напиращо заради всичко сторено в Хависард. Сега то си уреждаше сметките с нея и си връщаше тъпкано. Тя стана и едва се задържа на крака. Недалеч имаше плитчина с чакълесто дъно. Фейеламор смъкна дрехите от тялото си и пльосна във водата. Изми се цялата, изплакна си и устата. Струваше й се, че е излята от лед статуя.
А площадката, където тя бе отворила портала, за да се пренесат в Хависард и обратно, още си висеше между дърветата над водата, извита като ухилена уста. Присмиваше се на нейната безразсъдна глупост. Повече нямаше да припари до нея. Заряза дрехите си и пропълзя стотината крачки до колибата, изплетена от тръстика.
Мислите за непростимите й грешки я терзаеха. Щеше да се удави — унизителна смърт, провал в изпълнението на дълга. Само това се въртеше в главата й. Не разминаването със смъртта, а близостта до провала.
Скоро щеше да притъмнее. Фейеламор се вмъкна в спалния чувал на Мейгрейт и се зави презглава. Така се отърва от светлината, но кошмарът на Хависард беше още по-ярък. „Аз водя фейлемите. Не бива да си давам отдих, докато не изпълня дълга си.“ Тялото й се предаде и я повлече в бездната на блажения сън, но студът я събуди безжалостно след броени минути.
Облече всички дрехи, които имаше, дебелите вълнени чорапи и ботуши, ръкавиците, палтото, шапката. „Огън! Нуждая се от огън, иначе ще умра.“ Фейеламор се замъкна към съчките, събрани под друг сплетен навес. Тази дяволска практичност на Мейгрейт! Измъкваше клечките една по една със зъби и ги струпа, но макар да изтръгваше искри от огнивото, половин час по-късно още не ги бе запалила. Нейните прегрешения сякаш бяха оскърбили дори природните стихии.
Знаеше, че отпада с всяка минута. Скоро щеше да е зле колкото в Туркад след Големия събор. През този сезон нощите тук не бяха прекалено мразовити, но припаднеше ли на открито, студът щеше да я довърши. Игър, Мендарк или Тенсор щяха да изтръгнат пламък от пръстите си, но тази форма на Тайното изкуство не й се отдаваше. Тогава я осени вдъхновението. Добра се с пълзене до колибата и напипа един от малките светлици на Мейгрейт. Дори такова дребно творение не биваше да докосва, но нима още едно престъпление щеше да промени нещо? Полежа на пода, стиснала го в шепата си, а сиянието се процеждаше между пръстите й. Спомняше си първия път, когато видя светлик.