Тогава Мейгрейт беше млада жена, наскоро разделила се с детството. Двете пътешестваха заедно на юг към древните владения на отдавна мъртъв и забравен тиран. Хората, настанили се в палата му, бяха обикновени земеделци, които нищо не разбираха, обаче знаеха как да задействат изсечените от опал кълба над вратите.
Мейгрейт ги бе наблюдавала с присъщата си мълчаливост. Щом се върнаха в своя бивак, тя седна да се заминава с различни метали и кристали. Изрязваше, полираше, оформяше и накрая се сдоби със своя сфера. Облегна се, огледа я от всички страни и я докосна с пресметнат жест. Кълбото не светна, както и второто, и следващите двеста или триста. Мейгрейт обаче беше възхитително настойчива и един ден поредната сфера засия. Оттогава създаваше все по-малки и по-хубави светлици, докато накрая нейните се отличаваха с майсторската си изработка от всички останали, които Фейеламор бе виждала.
Не я бе попитала как се е научила. Не беше поискала да разбере и дали се дължи на изострена интуиция или на заложби, предаващи се от поколение на поколение. Дори мисълта за творения, за вливане на енергия в предмети чрез Тайното изкуство я бе отвращавала. Забраненото знание…
Захапа малкото кълбо и пак се издърпа към огнището. Сложи светлика до съчките и го строши с тъпата страна на брадвичката. Нажеженият синкаво-бял изблик обгори пръстите й и опърли ръкава на палтото й до лакътя. Фейеламор угаси дрехата и се взря доволно в пламъците.
Мейгрейт бродеше из гората, обзета от настроение, което не можеше да определи — хем радост, хем тъга. Преживяното в Хависард беше освежило душата й.
Ето че беше намерила нещо, което не можеха да й отнемат. Най-сетне имаше свое място, а не беше просто инструмент в ръцете на Фейеламор. Знаеше, че я очаква съдба, различна от тази на господарката й. Но дали все пак щеше да остане обвързана с Фейеламор? Това не й беше известно, само се досещаше, че е част от сложна загадка… вероятно дори ключът към нея.
Не спря до здрач. Когато притъмня, тя си спомни за своята господарка. Плъзна пръсти по сребърния писец в джоба си, усмихна се и тръгна обратно към бивака.
Фейеламор се превиваше над огъня и трепереше. Мейгрейт забеляза, че се е затворила в себе си. Устните й синееха. Докосна бузата й — все едно пипна парче месо, оставено в сандък с лед.
На жаравата бе сложен чайник. Имаше вода само на дъното, но стигаше за една чаша чард. Мейгрейт разбърка едрите листа и добави мед от парче пчелна пита. Поднесе чашата към устните на Фейеламор.
Никакво движение. Разтвори челюстите й, като пъхна пръчка между зъбите, дръпна главата и назад и започна да налива горещата течност в устата й, докато не започна да изтича навън. Фейеламор се задави и изплю всичко. Ококори се и зяпна с мътен поглед. След миг позна Мейгрейт, която пак поднесе чашата към устните й и подхвърли лукаво:
— Колелото се върти…
Спомни си как Фейеламор я бе спасила от Физ Горго преди година.
Господарката й не продума. Скоро чашата беше празна.
— Искаш ли още?
Фейеламор кимна. Мейгрейт наля вода, сложи чайника да кипне и пак напълни чашата. Накрая Фейеламор можеше да я държи сама.
— Коремът ми гори — смънка тя.
Пропълзя в колибата и спа до пладне на следващия ден.
Когато стана, Фейеламор си беше предишната, макар и все още слаба.
— Като знам колко ме мразиш — подхвана тя, — питам се защо ме извади от водата… и защо се върна тук.
Мейгрейт сви рамене.
— Целият ми живот се състоеше в изпълнението на някакъв дълг. Всяка моя постъпка помагаше на други хора да постигнат целите си. Засега не виждам друг път пред себе си. Питам се дали съм способна да върша нещо различно, щом ти си ме създала толкова непълноценна.
Фейеламор не знаеше как да тълкува думите й и предпочете да си мисли, че наложената принуда в съзнанието на Мейгрейт още действа. Но съвсем скоро се раздели с тази заблуда.
— Когато ти влезе в портала — добави Мейгрейт най-спокойно, — чудих се дали да не му отнема опората тук и да те зарежа в промеждутъка.
Фейеламор сгуши глава в раменете си — в очите на Мейгрейт виждаше нещо, което не бе откривала досега. Силна непреклонност.
— Дори ти не би оцеляла, ако го бях направила — продължи Мейгрейт. — Обмислих сериозно идеята, но си припомних и наученото от тебе. Дългът над всичко. Уважение! Чест! Говоря за своята чест, защото ти изобщо я нямаш. Затова ти пощадих живота. Знаех, че стремежите ти са благородни, а моето предназначение е да те подкрепям.
Фейеламор не можеше да отгатне дали в думите й има само ирония или откровена подигравка.