— Тогава се подготви да ми помагаш — промълви тя, но Мейгрейт не бе свършила.
— Бъди уверена в едно — ти бе уязвена и отслабена от онова, на което се натъкна в Хависард, но аз израснах от откритието си. И отсега ще ти помагам по собствено желание, а ако избера да те напусна, ти няма да ме спреш.
Фейеламор не си бе върнала жизнеността дотолкова, че да й се сопне. Просто си позволи въздишка, която Мейгрейт можеше да тълкува както си поиска. В душата й обаче бушуваше ярост. „Каквото и да си видяла досега от силата ми, не познаваш и една десета част от нея. Твоето време няма да настъпи! Оставих у тебе несъвършенство, за да не се случи никога това, с което ми се хвалиш. Когато съм готова, ще изпиташ мощта ми и ще ме умоляваш да ми служиш отново. Такъв е твоят дълг, нищо друго нямаш.“
Не проточиха този разговор. Предстояха им месеци на усилен труд преди идването на фейлемите… ако те дойдеха някога. Трябваше да намерят и да научат много неща, да бдят за ставащото в Туркад и за делата на Рулке. Заедно щяха да доизпипват всички дарби и умения, необходими за върховната цел на Фейеламор.
Тя седеше настръхнала от чувство, което се мъчеше да потисне.
— Какво ти е? — попита Мейгрейт.
— Носех книга — смънка господарката й с див ужас в очите. — Къде е тя?
— След като те извадих от реката, проверих торбата ти. Вървите бяха стегнати. Вътре нямаше никаква книга.
— Нали я видя! — кресна панически Фейеламор. — Малката книга със странните писмена!
— Може да си я изгубила в реката.
Фейеламор притисна длани към слепоочията си.
— Не! Сигурно съм я изтървала в библиотеката, когато се появи Мендарк. Каква беда!
— Нека се върнем да я вземем, щом е толкова важна.
Площадката на портала си висеше над реката и се полюшваше на вятъра. Вечно присмехулно напомняне. Фейеламор знаеше, че никога няма да стъпи отново на нея.
— Не мога да вляза втори път в портала. — Силна тръпка мина по тялото й при мисълта за този грях и преживяното в Хависард. — Бездруго ме чака твърде тежка разплата. Ще се наложи да отидеш ти.
— Аз ли?! — възкликна Мейгрейт, чийто страх от портала бе нараснал още повече. — Не мога!
— Можеш, разбира се. Онзи ден тъкмо ти свърши повечето работа. Защо не си позволяваш самоувереност?
— Защото ти си ме създала такава — тихо отвърна Мейгрейт.
— Трябва да имам книгата на всяка цена. Ще се прехвърлиш сутринта!
Край на споровете. Господарката бе дала заповед. „Май ще успея да го отворя отново. Някак долавях същността му, може би по инстинкт.“
— Ще се опитам — обеща тя.
Фейеламор се вгледа изпитателно в нея.
— Задължително е да притежавам книгата, но никой не бива да узнае, че е у мен. Пази се — Мендарк може да е там.
Мейгрейт лежа будна през нощта, подготвяше се за изпитанието. След злощастното им прехвърляне от Хависард никога нямаше да се върнат предишните отношения между нея и Фейеламор. Но какво ли й бе подготвило бъдещето? Ако извоюва свободата си, как да продължи живота си? Дали съдбата й е отредила роля и каква ли може да е тя? Надяваше се да намери отговорите в Хависард. Дори първото проникване там я бе дарило с откровение.
Унесе се и засънува Хависард. Преживя отново отварянето на портала и откри колко е лесно. Насън се понесе надалеч от Елудор, но се стресна, събуди се, прогони тези мисли от ума си и пак заспа.
ТРЕТА ЧАСТ
34.
Гордост и предразсъдъци
Шанд изкачи уморен стълбата в странноприемницата и отвори вратата на стаята, в която живееше, когато си беше у дома. Сложи свещника на скрина, разкърши схванатите си мускули, обърна се към леглото и се вцепени.
Приличаха на изгубени деца. Каран бе притиснала главата на Лиан към гърдите си и двамата спяха кротко. Бяха му липсвали през това самотно пътешествие. Погледа ги известно време, после взе свещника в мазолестата си ръка и отиде в съседната стая. Видя парчета от нощно гърне по целия под. Събра по-опасните остри късове и се стовари на леглото. Бе вървял до изнемога, за да се прибере по-бързо, и сега дори не се зачуди какво ли се е случило в стаята, а направо заспа.
Каран се размърда. Бремето, налегнало душата й през нощта, вече не тегнеше толкова. Сега не се чувстваше толкова самотна. Отдавна бе настъпило утрото. Сигурно всички бяха закусили отдавна.
Измъкна се от леглото и придърпа одеялата към брадичката на Лиан. Облече припряно вълнените си дрехи — зеления торбест панталон, зелената изцапана риза, тънките зелени чорапи. Намъкна кафявите ботуши, сложи си куртката и палтото. Толкова й бяха омръзнали… Натика в джоба на палтото оръфаната си шапка. В стаята нямаше огледало, но това не я притесни. Бездруго рядко се оглеждаше, а и напоследък огледалата й бяха станали омразни. Вчеса усърдно гъстата си коса, но след миг кичурите пак щръкнаха непокорно.