Зад съседната открехната врата се чуваше познато гъргорещо хъркане. Сърцето й подскочи и тя надникна в стаята. Шанд се бе върнал!
Взираше се с обич в стария си приятел. Стори й се, че косата му е още по-бяла и по-рядка отпреди. В лицето му се бяха врязали нови бръчки, а брадата му беше дълга и пищна.
— Колко ми липсваше — промърмори тя и седна до леглото.
Той се отърси бавно от съня, обърна се и отвори едното си око. И неговите очи бяха зелени, но в по-блед оттенък от нейните. Бяха леко хлътнали и затова изглеждаха по-малки.
— Ама че посрещане — да ви заваря в леглото си — подсмихна се Шанд.
— Къде си скитал толкова време и защо изчезна, без да се сбогуваме?!
— Ти закуси ли?
— Не.
— Тогава бягай в кухнята и поръчай да приготвят нещо, за да се облека на спокойствие. Знам, че си безсрамница, но старците са свенливи хора. Ще похапнем заедно на слънце, ако то благоволи да се покаже днес.
— Брей, свенлив бил — заискриха очите й. — По-скоро суетен.
Отдръпна се, когато той замахна небрежно към нея, и изтича през вратата.
Шанд се облече чевръсто и се шмугна в другата стая. Огромната цицина на главата на Лиан бе потъмняла до черно. Тъй… Каран го е фраснала, но защо? Започваше да се досеща. Надушваше неприятностите.
Странноприемницата имаше обърната на север веранда, опасана от ниски стени. Грееше ли слънце, тук беше приятно дори през зимата. По подпорите се виеха дебели лози с опадали листа. Каран се бе настанила на дъсчена скамейка. На грубовато скованата маса пред нея имаше чайник с чард, две големи чаши, купа плодове и чиния със самун черен хляб. Когато Шанд я доближи, тя режеше филии. Наля му чард, както той го харесваше — не особено силен, с няколко капки сок от зелен лимон — и му подаде чашата.
— Лиан няма ли да закусва днес? — подхвърли той.
— Лиан… още спи. Ох, Шанд… Ударих го по главата с твоето нощно гърне. Ама че ужас!
— Не е било моето нощно гърне — кротко я поправи той. — Аз обаче видях доста по-мила картинка, когато влязох.
— Към края на нощта ставам по-блага.
— А преди закуска си сприхава — спомни си старецът и побутна плодовете към нея. — После ще говорим.
— Не знам дали ми се говори за това — смотолеви Каран. — Е, къде беше? Заради нас ли се прибра?
Той не отговори и сякаш нарочно си придаде разсеяно изражение. Оттук се виждаха покривите на другите къщи в селото и виещата се пътека към Хечет. По нея не се мяркаше никой. Пушеците от комините се издигаха право нагоре. Каран изяде един гелон и започна да хапва от хляба. Шанд най-после проговори:
— Не точно заради вас. От Флуд прекосих Туркадско море, поех на изток по река Алм и накрая се върнах в Туркад.
— А може ли да попитам каква беше целта ти?
— Мои си работи. Нещо като поклонение. Изобщо не е свързано с някакви древни реликви, ако такава мисъл ти се е мярнала в ума. Защо съм се прибрал ли? Ами защото живея тук. Но търсех и вас двамата. Като гледам, много време сте прахосали, за да изминете толкова късо разстояние.
— Отнесохме Селиал до Бясната вода. Тя умря там и аакимите я погребаха при Моста на небесната дъга.
— Много мило от ваша страна.
— И тя беше мила с мен, привързах се към нея. После пък на Лиан му щукна да мине през Чантед, затова се отклонихме натам.
— Хъм-м… — проточи Шанд толкова хладно, че Каран продължи припряно:
— Минавал ли си край Готрайм?
Старецът я опари с поглед изпод щръкналите си вежди и каза троснато:
— Минах!
— Дали… е останало нещо?
Пак сърдит поглед.
— Каран, смайва ме нахалството ти да разпитваш, след като си ги зарязала от толкова време.
Тя си замълча. За всяко забавяне по пътя си имаше причини, но каквото и да кажеше, щеше да звучи като гузно оправдание.
— Рейчис е стар, Каран — натърти Шанд. — Предан и усърден, но твърде стар. Отдавна иска само да си грее костите на слънце и да прекара в блажени видения и спомени последните си години. Аз мисля, че си го е заслужил, а ти? Но вместо това той се бъхта от изгрев до среднощ, опитва се да поправи злото, сторено от войната, преди да е настъпила истинската зима. И се надява ти да се върнеш у дома, за да свалиш този товар от плещите му. Още не е започнал да те упреква, но вече се чуди докога трябва да ти служи толкова неуморно.
Каран беше готова да избухне в плач.
— Какво става в имението? Как са хората?