— Ами не чак толкова зле, честно казано. Равнините на Банадор са пострадали жестоко, но по хълмовете няма големи опустошения. Сигурно защото нашествениците не са искали да се катерят нависоко заради толкова оскъдна плячка. Но не се залъгвай, че Готрайм е непокътнат. Гашадите са минали оттам неведнъж, докато са щъкали от Шазмак и обратно. Има и разрушения, и загинали. Много неща можеш да възстановиш, смъртта обаче е безвъзвратна.
— Да, това е моят дълг — промълви тя. — Не разбирам защо мина толкова време, преди да го осъзная.
Тя скочи от скамейката.
— Я седни! В тези дни е неуместно да прибързваш, колкото и добри да са намеренията ти. В цял Ягадор цари хаос. И не забравяй, че Игър е прострял властта си над тези земи, включително и над Банадор. Не би помислил да се откаже от тях, каквито и временни съюзи да е уговорил в Катаза.
Каран беше наясно с това. Бе опознала безмилостното лице на могъществото.
— Помисли и за състоянието на Лиан — добави старецът. — Днес няма да може да пътува, вероятно и утре.
Тя направи гримаса.
— Да не говорим сега за това.
— Не можеш да бягаш от проблема с него, нито от истината за Готрайм.
— Знам. Не бягам от отговорност. Нека обаче го обсъдим по-късно. Прекалено съм объркана. Моля те, да поговорим за друго.
— Щом искаш…
— Все пак ми се ще да знам къде си бил — смънка тя плахо.
— Трябваше непременно да отида на едно място… много древно място.
— Охо, и ти си търсил ааканско злато!
— Не съм! По-скоро отидох да почета миналото. Своето минало. Не знам дали не е глезотия в такива времена, но не можех да не отида.
— Разкажи ми.
— Нямам желание. Също като тебе аз признавам с голяма неохота недостатъците и грешките си.
— Добре де… Какво друго прави през това време?
— По пътя насам се отбих в Туркад. Тайно, разбира се. Игър се бе върнал преди месеци. Ако се вярва на мълвата, бил разярен и смазал всякакво непокорство с желязна ръка. Прогонил гашадите и тутакси усмирил Туркад. Но това е версията на неговите послушни разказвачи — те, както винаги, пренаписват историята. Истината е далеч по-интересна, всичко се върти около твоята приятелка Мейгрейт.
— Виж ти… Разкажи ми и за нея.
— Твърде странни случки… Двамата с Игър били любовници…
— Знам — прекъсна го Каран. — И аз се наслушах по пътя на какви ли не слухове за нея, но всички си противоречаха.
Шанд сподели с нея всичко, което бе научил за делата на Мейгрейт.
— Повела армия към Банадор — добави накрая — срещу бунтовниците и гашадите. Заявила на всеослушание, че Каран от Банадор е нейна най-близка приятелка, затова нямало да изостави в беда народа й. Сега си направо знаменитост в своята малка страна, а и отвъд границите й.
— Не искам да съм прочута — печално отрони Каран. — Копнея само да си бъда вкъщи.
— Е, предполагам, че приказките ще секнат рано или късно. Както и да е. Тя освободила Банадор, натирила гашадите с подвити опашки чак до Шазмак. Тъй че в края на краищата си сторила добрина на своите хора, макар и не по собствено желание.
— „Нейна най-близка приятелка“! — смаяно проточи Каран. — Ами и така може да се каже, макар да не подозирах, че е способна да се сприятели с някого. Голяма особнячка е Мейгрейт. И е страдала ужасно. Ти срещна ли я някъде?
Шанд сви рамене.
— Никога не съм я виждал. Малко преди завръщането на Игър тя изчезнала. Друго не знам.
— И аз имам новини за тебе. — Тя му разказа за наученото в библиотеката на Чантед. — Фейеламор ни е изпреварила с няколко месеца.
— Лоши вести — поклати глава старецът. — Най-вече за Мендарк, защото може и да са свързани някак с пътешествието му на изток. Игър също трябва да научи незабавно. А аз се надявах на дълъг спокоен отдих в Тулин. Отгоре на всичко ти премълчаваш някои неща, нали? Хайде, изплюй камъчето!
Каран си наля още чард и се престраши да го погледне.
— Щом се налага.
— Да се поразходим. За някои неща е по-лесно да говориш, когато вървиш.
Минаха зад странноприемницата, слязоха под купчината дърва и поеха по заснежена поляна с билки. Скоро стигнаха до така наречения път към Хечет, който си беше разкаляна пътека.
Шанд я хвана под ръка и допирът на коравите му пръсти някак я успокояваше. Страхуваше се да говори за Лиан.
— Вярвах му. Обичах го…
— Още го обичаш. Той още носи в себе си това, което те е привлякло. Както и онова, за което си си затворила очите, когато си направила избора си.
— Мразя го! Тепърва научих за него нещо, което ме кара да го ненавиждам.
— Дрън-дрън. Държиш се като обидено детенце.
— И ти не вярваш на Лиан, често си ми го натяквал.