— Моля те, кажи ми какво става. — Хвана студените й ръце и добави: — Винаги съм ти вярвал…
Тя се двоумеше мъчително. Признаеше ли на Лиан, Шанд щеше да го издаде. Отдръпна се. Лиан пак протегна ръце към нея.
— Моля те!
Тя стоеше безволно.
— Недей, Лиан — прошепна след малко. — Не ми причинявай това. Няма да го понеса.
Врътна се и избяга.
Той зяпна след нея съкрушен. Край. Всичко между тях се бе разпаднало на късчета. Какво щеше да прави сега?
И тази нощ, и още много нощи след нея в миговете на най-черно отчаяние се питаше дали все пак не се е отметнал от всички тях, за да служи на Рулке, без дори да съзнава.
Каран лежеше в студената си постеля и сън не я ловеше. Защо Лиан беше постъпил така? Истина ли беше? Не знаеше. Доскоро би се доверила на собствената си преценка, но Шанд безжалостно я бе лишил от тази опора. „Защо отстъпих? Той се заблуждава. Знам, че греши.“
„Моля те, Лиан, ела при мен… — повтори си поне стотина пъти през нощта. — Нищо не казвай, само ме прегърни и всичко ще бъде както преди. Ще наруша обещанието си. Ще избягаме в планините, където никой няма да ни намери.“
Зазоряваше се, а тя не бе мигнала. „Защо не дойде? Щяхме да се разберем…“
Но Лиан не смееше. Отчуждението й бе опустошило душата му. Страхуваше се от мисълта, че отново ще го отхвърли.
35.
Завръщане у дома
След два дни потеглиха от Тулин на изток към прохода и Банадор. Слънцето се бе подало през облаците и превръщаше снеговете в киша и кал. Пътуването стана по-трудно, но пък те бяха закалени и седмицата се изниза без произшествия. През последния ден беше най-неприятно, защото газеха в кал, която понякога им стигаше до прасците. Мъкнеха се смълчани, всеки затворен в себе си, предъвкваше личните си тревоги.
Лиан поизостана. Шанд тръгна до Каран, за пръв път от дни можеха да разменят някоя дума насаме.
— Кажи ми кога започнаха онези сънища.
— Докато бяхме във Флуд.
— Сънувала ли си, откакто напуснахме Тулин?
Не й се приказваше. Чувстваше се предадена от Шанд, а приятелството им — опорочено завинаги. Застави се да бъде любезна.
— Аз не съм сънувала!
— А Лиан?
— Никога не говори за сънищата си, но ги има често.
Спуснаха се към Банадорските възвишения, които в други земи сигурно щяха да заслужат названието „планини“. Тази област на стръмни ридове и тесни проломи пак беше безплодна след поредната сушава година. Тук-там имаше по някоя махала или отделно стопанство с малобройни стада овце и кози. Не срещаха никого — пътеката минаваше по каменистите безводни била.
Навлязоха сред заоблени гранитни хълмове, по които само тук-там стърчеше по някой бор, а в широките долини се виждаха обработени земи и по-големи градчета. Накъдето и да погледнеха, виждаха следи от войната — изгорени ниви и гори, разрушени мостове и къщи. Недалеч от Готрайм стигнаха до село, превърнато в пепелище.
Каран усещаше корава буца в гърдите си. Дори непоносимите й съмнения в Лиан избледняха пред страха от това какво може да завари вкъщи.
Добраха се и до река Райм, която течеше през нейното владение, оросяваше полята около град Толрайм и продължаваше на изток, за да се влее накрая в морето. Каран нахлупи ниско шапката си, когато минаха през града. Не искаше да поздравява и да обяснява, преди да е видяла дома си.
Толрайм беше видимо бедно, но приятно място. Просто едно разраснало се село — около двеста къщи, няколко дюкяна, пазарно площадче, библиотека и храм, всичко построено от розов гранит и сивозелени шистени плочи. Но сега гледката беше скръбна. На мястото на много от къщите стърчаха само почернели стени. Камъните от средната арка на моста над Райм лежаха разпилени в речното корито. Това щеше да създаде голям проблем напролет, когато реката прииждаше буйно.
Прекосиха я по брод и тръгнаха по криволичеща пътека между високи живи плетове. През пролуките откриваха стъпкани посеви и кости от изклан добитък, които мършоядите бяха оглозгали отдавна.
Имението Готрайм бе разположено в горния край на обширна долина. Склоновете от двете й страни бяха затревени, на много места стърчаха валчести камъни и горички. Изкатериха се на хълма и се показаха комините. Каран преглъщаше сълзите си. Пресметна, че тръгна оттук с Мейгрейт преди почти петстотин дни, като си въобразяваше, че ще отсъства не повече от два месеца.
Обзе я неловкост, че води Лиан и Шанд — би видяла по-натрапчиво всеки недостатък, немарливост и селяндурщина през техните очи. Какво ще си помисли за родното й място Шанд, пребродил надлъж и нашир света, познавал някога властта и богатството? Какво ще открие Лиан със зоркия си поглед на летописец?