Къщата в Готрайм беше малка и овехтяла сграда от розов гранит, а зад нея се простираха по-нови пристройки от същия камък. Цялото здание имаше горе-долу овална форма и изглеждаше ниско със своите три етажа. Обикновеният конусовиден покрив от зелени плочи завършваше с пилон, на който не се вееше знаме. Бронзовият ветропоказател изобразяваше литнала гъска, която обаче бе поразена преди време от мълния и дългата й шия провисваше.
Двуетажните пристройки имаха малки прозорци от външната страна, а от вътрешната бяха добавени дълги веранди. Откритата страна пък бе запречена с ниска ограда, над която се издигаха решетестите рамки за асмите. Градината със зарзават и подправки за кухнята се намираше нагоре по слънчевия северен склон. Всичко имаше някак домашен, саморъчно направен вид, но цветните лехи пред входа бяха спретнати, а чакълът на алеята — заравнен наскоро.
Над овощната градина в дъното на долината започваше тревиста стръмнина с кафяви петна на скални отломъци и гранитни зъбери. Половин левга нататък нагъната гранитна стена преграждаше достъпа до планината. Тясна пътека се виеше нагоре към безлюдни възвишения, ръбести била и дълбоки влажни долини, също и към притежаваната от Каран великолепна, но напълно безполезна Готраймска гора.
Щом доближиха, тя забеляза следи от удари по зида на фасадата, а едното крило бе напълно опожарено. И по другата пристройка личаха повреди, част от оградата представляваше само купчини разпилени камъни.
— Можеше да е по-лошо — промълви тя, колкото и да я смразиха разрушенията.
Още по-силно я бе потресъл видът на града. Ако това се смяташе за умерени щети, как ли бе пострадала останалата част от Банадор? Зимата беше пред прага. Заради дългата суша нямаха никакви запаси. Значи още преди пролетта щеше да започне глад.
Колкото и тихо да бяха доближили къщата, отпред ги чакаше малка група хора. Готвачката Мавид, ниска и бледа, Нутан и Мара — дребнички и с обветрена, загоряла кожа, които бяха градинари в имението отпреди раждането й, Стария Мид — винар и сръчен майстор във всичко, закръглен като бъчвите в избата му, две помощнички на готвачката и тъкачката Галги, висока, дългокрака и с изкривени пръсти. Начело на шестте деца пък беше палавият Бени, момчето на готвачката.
— Каран, Каран! — пищеше той и подскачаше в кръг.
Отпред чакаше нейният иконом Рейчис, изглеждаше остарял с десетина години. Сега беше мършав, с хлътнали бузи, а от косата му бяха останали само няколко рехави бели кичура. Той се помъкна към нея като пребит, но усмивката му грееше.
— Каран-лар — протегна дългите си ръце към нея. — Молитвите ни бяха чути. Колко отдавна те чакаме и копнеем да се завърнеш. Добре дошла у дома.
Тя пусна раницата си на земята и се втурна по стъпалата.
— Рейчис, толкова съжалявам! Не биваше да мърдам оттук.
Обгърна го с ръце. Той се извисяваше над нея, но беше само кожа и кости.
— И аз все туй повтарям. Последната година беше възтежка. Ама като чухме как и ти си била замесена във всичко, щеше да е по-лошо, ако беше тук. Гашадите идваха насам неведнъж, все за тебе разпитваха. Да ти река обаче, че се държаха с нас по-добре от ония от Втора армия, че и от Първа армия на Игър! Да влезем.
— Къде са другите? — плахо попита Каран. — Да не би…
— Провървя ни повече, отколкото на съседите, в Готрайм нямаме убити. Същинско чудо! Другите са на лов или събират каквото ражда земята, че ни е останало малко за ядене, а за зимата не сме скътали нищо. Някои пък слязоха в града да помагат при възстановяването.
Тя поздрави всички и накрая спря пред Бени. Стисна мърлявата му десница.
— Липсваше ми, Бени. Какво ще кажеш да се поразходим, след като пийнем чай? Ще ме разведеш из градината и при животните. Ти пак ли си тормозил стария Кар? — сети се тя за черния лебед, който от години обитаваше езерцето.
Бени се обля в сълзи.
— Няма го Кар! Ония гадни войници го изядоха!
За него нямаше по-голямо зло през войната и беше неутешим. Каран го прегърна.
Олющената двойна врата на къщата беше отворена. Тя бе направена от дъски, дебели колкото нейните юмруци, укрепена с железен обков отвътре и отвън и цялата осеяна с нитове. Едното й крило беше вдлъбнато и сцепено.
Каран представи на всички Лиан, който се държеше любезно, но необичайно хладно. Разбира се, Шанд познаваше и Рейчис, и останалите. Влязоха в кръглото фоайе, широко трийсетина крачки. В дъното се виеше стълба към втория етаж. По каменните плочи бяха пръснати протъркани пътеки. От двете страни имаше толкова големи камини, че във всяка можеше да бъде опечен на шиш цял бик. Нямаше огън и фоайето беше мразовито.