— Дълга към мен го отпиши — настоя Шанд. — Мога да си го позволя.
— Веднъж си поприказвахме за това — рязко напомни Каран. Сега още по-малко би търпяла да му е задължена. — Аз си плащам дълговете.
„Но с какво да се разплатя и с тебе, и с останалите?“
— Е, не се знае какво ще ни донесе пролетта — ведро рече старецът. — Откажи се от тази скръбна физиономия до сутринта. Приготвят пиршество по случай завръщането ти. Не им разваляй празника. И на тях не им е било леко. Господарката на дома трябва да се усмихва, да дава пример, каквито и да са чувствата й.
— Знам какво ще ми донесе пролетта! — процеди Каран. — Късметът ме изостави. Но в едно си прав. Отчаянието се преглъща по-лесно в собствения дом, а не по пътя. И никой няма да се труди по-усърдно от мен за възстановяването на Готрайм.
Вечерта имаше съвсем скромно угощение. Оскъдицата и откъм разнообразие, и откъм количество, бе прикрита с диворастящи подправки, чесън и горчица. Но вино имаше достатъчно. Потанцуваха и попяха. Цареше оживление като след отминала буря, преди да е започнала черната работа по разчистването. Лиан дори се насили за сказание, далеч не най-успешното в живота му, но пък хората в Готрайм не бяха чували по-добро и лесно му простиха киселото изражение, с което говореше.
Личеше, че на Каран тук й е мястото, колкото и късно да го бе осъзнала. Шанд за пръв път я виждаше толкова щастлива да е в центъра на вниманието.
Отдавна мина полунощ. Всички се бяха разотишли да си легнат. Каран уморено се замъкна нагоре по стъпалата към своята спалня на последния етаж. По гредите на тавана избиваха петна от влагата, между дъските на пода имаше пролуки. По стените не бе останал и помен от украса. Затова пък високите тесни прозорци по извитите стени гледаха на изток, юг и запад. Огромното легло бе оправено наскоро, а до него ухаеше ваза с късни теменужки.
Цяла година си бе представяла как ще се наслади на собствената си постеля. Е, да, почти винаги си мечтаеше и как я споделя с Лиан, но той бе останал в една от стаите за гости на първия етаж. Смъкна дрехите си, хвърли ги в коша за пране, наплиска се припряно с ледена вода и се настани върху хлътналия по средата стар дюшек.
Час по-късно, премръзнала и измъчена от безсъние, тя се надигна от леглото. Опразни раницата и подреди вещите си. Неспокойно шарещите й пръсти напипаха потъмнялата сребърна верижка, която Лиан й бе дал в Катаза. Спомен от по-щастливи дни, а и най-ценната вещ, която притежаваше в момента.
Опита се да я изтърка с мръсна риза, но среброто не лъсна. Наметна халат и слезе в миялната. Намери малко разтвор за сребро, станал съвсем излишен след ограбването на имението, и се зае да почисти верижката.
Час по-късно тя изглеждаше като изкована и сплетена току-що, само между брънките бе останала малко патина, която не можеше да се махне и с твърда четка. Каран доближи верижката до фенера. Прекрасен древен накит. Точно както си мислеше — изработена бе по подобие на усуканите каменни спирали на Голямата кула в Катаза. Предположи, че Кандор е искал тя да му напомня за великолепната постройка, но и досега се озадачаваше, че я е скрил толкова грижливо. В твърдината му бе имало хиляди несравнимо по-скъпоценни неща.
На закопчалката бяха останали драскотини, запълнени с набита мръсотия и патина. Каран почисти мъничките улейчета с игла. Накрая видя, че това са букви — ФИАКРА. Името не означаваше нищо за нея. Видя и прекрасно гравиран знак на майстора, направил верижката. Реши да попита Лиан какво означават името и знакът. Ако Лиан някога й проговореше.
Оказа се, че са стигнали в Готрайм точно навреме. През нощта вятърът от юг се развилия и донесе такава виелица, че на сутринта трябваше да газят в сняг до колене. През деня продължи да вали, а според календара все още беше есен.
Снегът се сипа две денонощия, накрая слънцето огря и стопи всичко. От това обаче не им олекна — бяха получили предупреждение за дълга сурова зима… и неизбежен глад в Банадор. А имаше и опасност да ги погубят студовете. Дървата за огрев не стигаха.
Плашеха се и от гашадите, макар никой от тях да не се бе мяркал в долината през последните месеци. Каран научи, че най-близкият гарнизон на Игър е на един ден път, в Тулдис. Това също не я успокояваше.
Ден след ден се проточваха в тежък труд. Всички се раздаваха докрай, за да натрупат отново запаси от дърва и да съберат каквато храна намерят. Единственият недокоснат източник беше гората на платото, до която обикновено не припарваха заради рисковете по пътя. Там имаше гъби и ядки, едър и дребен дивеч, риба в езерото. Само че губеха твърде много време да свалят в имението припасите. А тъкмо време нямаха, следващите снегове щяха да покрият земята с преспи за поне стотина дни.