Но Лиан се чувстваше несравнимо по-уютно в Готрайм, вероятно защото имението не се отличаваше с пищна величавост и претрупани украси. А може би и изтощителната работа му помагаше — бъхташе се наравно с другите, ставаше преди изгрев и се прибираше за почивка дълго след ранния залез. А на него се падаха най-неприятните задачи, защото беше непохватен и несръчен. Смесваше хоросан, мъкнеше пълните кофи, носеше вода или търкаше и миеше бъчви.
Може би така му бе по-леко, защото нямаше време да умува, да тъне в невесели размишления и да се гърби над книгите си до среднощ. А дори да откраднеше някоя и друга минута, тук свещите бяха скъпоценност, а и умората също не му позволяваше този лукс. Никой в Готрайм не се увличаше в разговори какво става по широкия свят, по мълчаливо съгласие Каран и Шанд също не ги подхващаха.
Вероятно му въздействаше и духът на Готрайм, някаква недоловима особеност на земята или къщата, които отказваха да се подчиняват на външни влияния.
Каквато и да беше причината, и той, и Каран се отърваха поне за малко от мъчителните сънища.
Като го гледаше толкова живнал, тя започна да се съмнява случил ли се е наистина онзи ужас в Тулин. Все повече крепнеше увереността й, че Шанд е сбъркал. Не пожела обаче да говори за това с Лиан, както и той с нея. В непреклонните си усилия да подготви имението за зимата Каран загърби страховете си. И макар че телата им жадуваха за взаимната утеха, която можеха да си дарят, никой от двамата не отиваше при другия през нощта. Стената между тях беше прекалено висока.
— Няма да се справим — призна Каран пред Шанд, докато разтоварваха дърва за огрев от каруцата. Гневът й към него се бе поуталожил, защото старецът се трудеше неуморно заради нея. — Не ни стигат хората.
Шанд изсумтя и се напъна да качи още един дънер върху купчината.
— Приказките само хабят дъха — промърмори той.
— Добре де, но не ни ли споходи някакво чудо, ще гладуваме.
Вечерта всички бяха потиснати — по принуда трябваше да преглътнат горчивата истина, че имат храна за не повече от два месеца, дори да прибавеха в казаните неприкосновените семена за посев и малкото разплодни животни, които беше задължително да опазят до пролетта.
Каран събра хората си. Отби се в избата и порови между бъчви, недокоснати след смъртта на нейния баща. Чудеше се как грабителите в униформи не са открили избата. Върна се горе с буренце на рамо и го постави внимателно върху масата. По него, косата и куртката й лепнеше гъст прах.
— Свиках ви тази вечер — започна тя, — за да обсъдим положението си.
Докато говореше, забърса буренцето с парцал. Отвори ловко канелката и наля цяла кана златиста течност. Напълни чашки колкото яйчени черупки и всички се чукнаха за здраве.
Лиан сръбна от питието. На вкус приличаше на силно вино, сладко и приятно.
— Много сме закъсали — отсече Каран. — Толкова, че е възможно да умрем от глад, ако останем тук. Дори да имаше откъде да си купим храна, нямам пари. Който от вас има къде да отиде и иска да си тръгне, пожелавам му лек път.
Тя отвори ковчежето, което бе сложила до буренцето. Стотината дребни сребърни монети не покриваха дори дъното от захабено червено кадифе.
— Ето ги парите, с които разполагам. Ако някой предпочита да си отиде, нека вземе два тара от ковчежето за из път. Срам ме е до сълзи, но не мога да ви дам повече. Преживеем ли зимата, през пролетта бирникът ще ни довърши.
Тя се отдръпна със застинало като маска лице, не искаше да скланя никого към едно или друго решение. Нека сами предпочетат онова, което е най-добро за тях. Те се изредиха един по един, дори Бени пристъпи към масата.
Лиан не откъсваше поглед от Каран. Колкото и да бяха оплетени чувствата му, неволно й съчувстваше. Май й предстоеше да загуби всичко и всекиго. Изведнъж се смая — Рейчис също доближи ковчежето, но звъннаха изсипани, а не взети монети. Ако Лиан имаше дори шепа грайнтове, щеше да ги добави въпреки дрязгите си с Каран. Само че кесията му беше празна.
Как пък не… Спомни си сребърната топка, която бе отвинтил от леглото на Кандор в Катаза. Нали я беше скътал тъкмо за черни дни и още я пазеше на дъното на раницата си. А топката тежеше поне колкото сто сребърни тара. Той хукна към стаята си.