Каран само зяпна гърба му сащисана. Всеки идваше при нея, вдигаше наздравица и пускаше по нещо в ковчежето. Парите звъняха като далечни камбанки. Лиан се върна с ръце в джобовете и се присъедини към върволицата около масата.
Бръкна в ковчежето, усети погледа и и се озърна. Тя беше бяла като платно. Дори след всичко, което ги бе отчуждило, не можеше да повярва, че той ще я напусне.
Залата притихна, после Шанд вдигна ковчежето, разклати го и монетите задрънчаха оглушително. Той избухна в гръмогласен смях и Каран се вторачи обидено в него.
— Ти и другите хора в имението сте си лика-прилика — подхвърли старецът и наклони ковчежето към нея.
Имаше много повече сребърни и медни монети. В единия ъгъл се търкулна познатата голяма сребърна топка, тук-там лъсваше и злато. Блестящият меден грайнт на Бени се кипреше гордо най-отгоре. И това не беше богатство, но може би щеше да стигне да оцелеят през зимата, ако успееха да купят храна отнякъде. Каран се разплака и тръгна да прегръща всички поред.
36.
Светлина в Каркарон
Каран се събуди още по тъмно от упорито тропане, все едно някой от капаците на прозорците се бе разхлабил. Надигна се с помътена от съня глава и полека осъзна, че няма вятър, който да блъска капака. Някой думкаше от цяла вечност по входната врата. Всяко мускулче я болеше от преумората, но бездруго беше време да става. Втурна се надолу по каменните стъпала, загръщайки се с халата. Дали войната не бе избухнала отново? Или бирниците на Игър бяха подранили…
Щом отвори вратата, застана пред поредното малко чудо. Отпред се тълпяха засмени хора — Малиен и още единадесет от избралите я за предводителка аакими.
— Чух в Туркад за твоите несгоди — направо започна Малиен — и дойдохме по-рано, отколкото бяхме намислили. Тук сме всички освен Тенсор, Аспър и Баситор, от чието отсъствие несъмнено ще си доволна.
— Как е Тенсор?
— Горе-долу добре след онова, което го сполетя.
— Нямам думи да ти опиша колко се радвам! — Каран ги разцелува поред. — Не знам как ще ви изхраним, но по-късно ще си блъскаме главите над това. Влизайте!
— Ние пък не дойдохме с празни ръце — ухили се Малиен. — Погледни!
Каран надникна навън и видя да се подава от мъглата най-грамадната каруца, която можеше да си представи, с шест колела и покрит с брезент товар, стърчащ разтег и половина над канатите.
— Та какво ще има за закуска? — подкачи я Малиен.
— Овесена каша и палачинки — обеща Каран.
Малиен скочи върху ритлите, порови под брезента и измъкна великанска манерка.
— Ето ти сироп от боровинки, тъкмо като за каша и палачинки — рече гордо тя и всички отидоха в кухнята да се стоплят.
Вечерта Каран, Малиен и Шанд обсъдиха събитията от последните месеци, естествено не пропуснаха да поговорят и за Лиан. Накрая старецът дръпна Каран настрана.
— Вече не съм ти нужен тук и ако не се сещаш за нещо друго, ще си тръгна призори.
— Щом искаш, тръгвай, имаш моята най-сърдечна признателност — промълви Каран, която отдавна вече не му се сърдеше. — Без тебе бях за никъде. Знам и какво си пуснал в ковчежето снощи. Никога не бих могла да ти се отплатя.
— Отричам да съм слагал нещо в ковчежето — каза най-невъзмутимо Шанд. — Затова те моля повече да не споменаваш това.
— Така да бъде. У дома ли се прибираш?
Той въздъхна и плъзна дебелите си пръсти през оредяващата си коса.
— Иска ми се, но… трябва да занеса вести в Туркад.
— За Лиан! — сепна се тя. — Задължително ли е да казваш на Игър и за него?
Старецът се поколеба.
— Моля те! — настоя тя. — Той е по-добре сега. Дай ми поне този шанс. Какво ще стори тук, щом Малиен ще го държи под око? А дори инат като тебе трябва да признае, че не е изключено и да грешиш.
Шанд се навъси.
— Е, нека бъде по твоему… Има някаква нищожна вероятност да съм се заблудил и ако е така, последствията ще бъдат печални. Няма да изтърва и една дума до следващата ни среща, а ти внимавай.
Каран стана по изгрев, но той бе тръгнал. Този ден времето беше толкова меко, че всички поеха нагоре по пътеката към канарите и Готраймската гора. Лиан беше бодър, вървеше до нея по целия път и запомняше всичко видяно, за да го вмъкне в сказание по-късно.
Чудесното, макар и студено време се задържа повече от седмица, събраха стотици торби ядки, напълниха няколко бъчви с осолена риба, както и десетки кошници изсъхнали и спаружени, но годни за ядене плодове. От тях щяха да сварят сладко. Не пропускаха и гъбите, дивия чесън и всякакви грудки и корени. Дивечът бе повече, отколкото очакваха. Заедно с докараното от аакимите вече имаха достатъчно запаси, за да изкарат зимата, а оставаше и малко за изпращане в града.