— Що за бърлога… — изсумтя Лиан, макар че преди година щеше да сметне тази сграда за същински палат в сравнение със студентската му квартира. — В този град не са ли чували за боядисване?
— Ти ли ще си платиш покрива над главата? — неприветливо подхвърли старецът.
— Нямам пари.
— Тогава си дръж езика зад зъбите. Не искам да привличаме внимание. Съюзи и съглашения, сключени в разгара на битката, след преживелиците в Катаза или насред безводната пустош може и да не важат, след като Игър си възвърна могъществото и разполага с армиите си.
— Надут пуяк — изсъска под носа си Лиан.
Каран понечи да каже нещо, но стисна устни. Открай време ненавиждаше Туркад. По всичко личеше, че престоят им ще е непоносим.
Вътре обаче се убедиха, че квартирата на Шанд е добре обзаведена и приятна за окото, макар и студена заради вечния недостиг на дърва в града. Щом се настаниха, Малиен отиде да види как е Тенсор. Каран реши да не ходи никъде, за да не харчи пари. Често се изкушаваше да продаде сребърната верижка, но сърце не й даваше, защото я свързваше с Лиан. Погледнеше ли я, припомняше си катеренето по Голямата кула… и следващата нощ.
Предпочиташе да седи с бележника си пред жалкото огънче в стаята. Трудно се откъсваше от мислите за възстановяването на Готрайм и обработването на градините нагоре по склона. Както и да пресмяташе, не можеше да си позволи тези разходи. И все пак усилията да съгради наново имението я радваха повече от всичко в досегашния й живот. Това беше нещо истинско, тъкмо каквото й бе нужно.
Лиан тънеше в униние. Не издържаше да е затворен между четири стени с Шанд, който не криеше презрението си. Нямаше избор. Излезе да се поразходи, но противното време го потисна още повече. Останал без пукната пара, той беше принуден да плаща с разкази за пиенето в кръчмата, а хората там искаха да слушат само най-просташки вицове и историйки. Върна се късно вечерта още по-обезсърчен.
— Къде беше? — сопна му се Шанд, щом отвори вратата.
— Дрънках измишльотини, за да пийна нещо.
— Дано не си се раздрънкал и за Огледалото!
Лиан понечи да му се озъби, но се отказа и отиде в другата стая. Тръшна се на леглото. Напоследък бе успял да намрази стареца.
— Ето, пак се почна! — кипна Шанд. — Ще издаде всичките ни тайни!
— Не го ли чу какво ти каза? — язвително подхвърли Каран.
— Добре го познавам!
И през втория ден беше същото, и през третия. Лиан си облече палтото и Шанд пак го подхвана.
— Предпочитам да стоиш тук. Не бива точно сега да се говори за нас.
— Да, но ми писна от вашите отровни погледи и заговорническото шушукане зад гърба ми.
— Доверието трябва да се заслужи! — разяри се старецът.
— Ха, как ли пък някой зейн ще заслужи твоето! Опитах се, и какво получих? Откакто се запознахме, ти все се заяждаш с произхода ми.
— И се оказа, че съм бил прав — кресна Шанд, — както казах и на Каран в Тулин.
— Шанд!… — вцепени се тя, но злото вече бе сторено.
— О, призна ли си най-сетне, ухилен лицемер такъв! Но аз си знаех още оттогава. Каран, чух в Тулин, че се съгласи да ме предадеш. Как можа?
Тя скочи толкова рязко от стола, че катурна масата. Свещта тупна на пода и Шанд се хвърли да я вдигне.
Лиан ги изпепели с поглед и затръшна вратата. Каран не беше на себе си.
— Не мога така, Шанд! — изхлипа тя. — Двамата, които са ми най-близки, са готови всеки миг да се хванат за гърлото.
Старецът нямаше намерение да отстъпва.
— Предупредих те. И преди съм виждал подобно обсебване.
— Предпочитам да се доверя на собствения си разум. Престани да изкарваш Лиан от кожата му, не го закачай.
— Разумът ти е замъглен от чувствата ти към Лиан.
— А твоят — от вкоренената ти злоба към зейните! — избухна Каран. — Проклет да си, Шанд! Ти си само един дърт гадняр! Повече не искам да чувам и думичка от тебе.
Той се стъписа, после й обърна гръб, отиде в съседната стая и затвори вратата. Излезе оттам след около час.
— Съжалявам, Каран. Държах се глупаво.
Тя го погледна нещастно, плъзна пръсти през рошавата си коса и пак наведе глава над бележника. В сиянието на свещта косата й блещукаше като червено злато.
Шанд постоя вторачен в нея. „Ех, да имах такава дъщеря…“ Пак се надигаха твърде нерадостни спомени и той посегна към бутилката на лавицата над огнището. Каран се озърна, щом чу чегъртане на стъкло по камък. Старецът не надигна бутилката, а я протегна към нея. Тя завъртя глава по навик — дори половин бутилка й размътваше главата и отнемаше желанието й за работа през целия ден. Все пак долови нещо в изражението му и се разколеба.