— Здрасти, Лиан — промълви Игър със зловеща усмивчица, а изражението на мътните му очи беше неразгадаемо. — Какво правиш тук?
Лиан се вцепени от ужас.
— Търся документи… за Нощната пустош — смънка той, но и в собствените му уши оправданието прозвуча неубедително. — Имам разрешение от Мендарк.
— Да ровичкаш в тайния архив на Съвета ли? Ама че лъжец! А корабът на Мендарк дори не е акостирал в пристанището! Ела с мен. Ще те настаня в моите тъмници по-уютно, отколкото заслужаваш.
Ръката му се стрелна и стисна китката на младежа като с белезници. Поведе го към подземията. Лиан очакваше безпощаден разпит, но някой дойде при Игър със спешно известие и той не се върна вече.
Нищо не се чу за първата среща на Игър и Мендарк. Сигурно бяха стигнали до някакво споразумение, защото Игър освободи горните етажи на Цитаделата и се премести в старата крепост, но хората му контролираха долните етажи и тъмниците.
Мендарк отново заемаше официално поста Магистър и се зае да възстанови връзките и влиянието си. Мълвата преувеличаваше неговите успехи и не липсваха желаещи да му служат. Странното обаче беше, че никой не виждаше лицето му. Неговите помощници разпределяха задачите, а когато се появяваше пред хора, Мендарк носеше голяма качулка с воал отпред.
Каран не заспа цяла нощ, но Шанд не се върна. Ставаше й по-зле от простудата. Тя придремваше на стола пред огнището, когато старецът се прибра най-сетне, напълно изнемощял.
— Някакви новини? — изгъгна тя с болното си гърло.
— Научих къде е Лиан.
Той окачи мокрото си палто пред огъня.
— Но къде е той? Добре ли е?!
— В цитаделата. Затворен е в тъмниците на Игър.
Каран подскочи и започна да се щура из стаята в търсене на ботушите си.
— Трябва да го измъкнем оттам. Знаеш какво ще му стори Игър!
— Каран, не можеш!
— Тогава поне ще го видя.
— Не те съветвам.
— Само не подхващай това отново…
Шанд я хвана за раменете и почти опря лицето си в нейното.
— Научих още нещо тази нощ.
Тя се тресеше — ту се сгорещяваше, ту измръзваше.
— Какво има?
— Игър иска да докопа не само Лиан, но и тебе.
Защо пък и нея? Пак ли се почваше? Всъщност знаеше. Игър изобщо не й бе простил кражбата на Огледалото. Нали й бе казал в очите, че рано или късно ще си отмъсти?
— И все пак съм длъжна да отида — заинати се Каран. — Лиан рискува толкова пъти живота си заради мен.
— Игър може да предвиди как ще постъпиш. Това не е риск, просто ще му паднеш доброволно в ръцете.
— И какъв съвет ще ми дадеш, като мой приятел?
Старецът осъзнаваше неловкото положение, в което се бе озовал, но нямаше как да не отговори.
— Ами… В момента Мендарк отвлича вниманието на Игър. Ако опиташ да подкупиш някой от стражниците… Само че рушветът трябва да е грамаден, защото човекът ще бъде принуден да си плюе на петите и никога вече да не се мярка в този град.
Каран стисна устни. Нямаше смисъл да си брои парите, но поне притежаваше една ценна вещ.
— Когато излезеш в града, ще направиш ли нещо за мен? — попита дрезгаво.
Свали сребърната верижка от шията си. Толкова я харесваше…
— Лиан ми я подари в Катаза. Намерихме я под леглото на Кандор. Ще я занесеш ли на някой търговец?
Старецът разгледа накита.
— Много жалко, че искаш да я продадеш. Това е невероятно древна скъпоценност… — каза той объркан.
— Принудена съм!
— А защо да не ти дам аз…
— Не! Продай я и толкова.
— Така да бъде, но не очаквай купища пари. Ценна е като старинен накит, не заради среброто. Такива вещи поевтиняват при война. — Шанд поднесе верижката към фенера. — Като я пипам, напомня ми за някого!
— На закопчалката е гравирано име — Фиакра. За нея ли те подсеща?
Той поднесе неуверено накита към очите си, после го стисна в шепа.
— Не. За пръв път чувам това име.
След като Шанд излезе, Каран съжали за решението си, но беше прекалено късно да се откаже.
Старецът се бе върнал току-що, когато нахълта хлунът Зарет и им предаде безпрекословната заповед да се явят в Цитаделата. Изглеждаше напълно променен след последната му среща с Шанд на кораба на Тес. Лицето му жълтееше, а плитчиците под брадичката му бяха посивели.
— И ти ли си тук! — впери той враждебен поглед в стареца. — Хайде, по-живо!
Каран се сащиса, че толкова лесно ги намериха в скривалището им. Шанд й се усмихна снизходително.
— Мила моя, сега градът принадлежи на Игър, а той е известен с това, че добре подбира съгледвачите си. Научил е къде сме час-два след пристигането ни.