Каран и Шанд се спогледаха.
— Да, тук е — промърмори Шанд.
— Да, да! — възкликна Лилис. — Къде е приятелят ми Лиан?!
— Да те вдигна ли на раменете си, за да огледаш залата? — подкачи я с хрипкав шепот Надирил. — Не, май вече си тежичка за това.
Шанд сниши глас.
— Трябва да кажа и на тебе, и на Талия, че Лиан затъна в огромни неприятности. Убеден съм, че е влязъл в сговор с Рулке, докато е бил в Нощната пустош. Сега е негов и телом, и духом.
— Какво?! — кресна Лилис, която не схвана напълно смисъла на думите му.
Надирил хвана ръката й и тя млъкна незабавно.
— Твърде тежко обвинение. Не вярвам и на една дума.
Шанд като че се стъписа.
— Ами можем да обсъдим това по-късно. Ако желаеш, говори с Лиан и му задай въпросите си.
— Ще го направя — натърти Надирил. — Уви, налага се първо да поднеса своите почитания на величията и да заема мястото си на масата на Съвета. Лилис, засега ще те оставя, но ти си сред приятели. Талия — добави той не без гордост, — поприказвай си с нея и ще се изумиш. Каква ученичка си имам!
На Каран й олекна неописуемо от съмненията на Надирил. Склонността да се доверява на Шанд я изправяше пред непоносим за нея проблем. Реши да възстанови странната връзка чрез сънищата с Лиан, както преди процеса в Шазмак, за да го наглежда, без той да подозира.
Надирил закрачи с проскърцване на ставите към масата, около която вече се подреждаха видните особи, макар и само за церемониална среща. Същинската работа щеше да започне чак на другия ден.
Шанд пък поведе останалите към сложена встрани маса и се зае да сипва на всекиго нещо за пиене. В това време влязоха Осейон и Пендер. Едрият тъмнокож воин си беше все същият, но морякът бе видимо отслабнал.
Лилис запляска с ръце от щастие.
— О, това надминава мечтите ми! Всичките ми приятели на едно…
Тя млъкна и се опули към вратата. Каран усети как кожата по гърба и ръцете й настръхна, макар че не виждаше в какво се е вторачило момичето. Лилис пристъпи напред и чашата й се строши на пода.
— О-о…
Лицето й се изопна. На прага стоеше нисък мъж с платинено руса коса, падаща по раменете. И неговото лице беше издължено и тясно. Взираше се в Лилис, сякаш в залата нямаше други.
— Лилис, ти ли си? — попита тихо той.
— Джеви… — прошепна момичето. — Джеви!
Хукна към него и се хвърли в прегръдката му. Той се олюля от устрема й.
— Лилис, каква си станала! Нямаше ден през тези осем години да не съм мислил за тебе. Но не се надявах…
— Джеви, ти се върна при мен! Знаех си! Всяка вечер се молих за тебе, всяка сутрин се мъчех да измисля как да те намеря.
— Колко си пораснала. Че ти скоро ще бъдеш жена!
— Така си е — доволно потвърди Лилис. — А някой ден ще бъда и библиотекарка. Как ме откри тук?
— Твоите приятели ми върнаха свободата — Осейон, Талия и Пендер. Ти си момичето с най-голям късмет в целия свят.
38.
Книгата
Мейгрейт стана, задоволи се с оскъдна закуска и тръгна срещу течението на реката в мъгливото утро. Размишляваше за изкуството и науката, даващи възможност за отваряне на портали. Тенсор бе създал своя с метал и камък — вещества, над които аакимите имаха пълна власт. Порталът на Фейеламор пък зависеше от естеството на природата наоколо — изворът, от който фейлемите черпеха силата си.
Те обаче не правеха машини и спазваха забраната над магическите творения. На Фейеламор бяха попречили и липсата на опит, и угризенията. Затова бе взела късче от портала на Тенсор, с който да задейства своя. Нали бе казала: „Подобните неща се привличат“?
Мейгрейт се покатери по въжената стълба и стъпи на площадката, но не намери парчето. Сведе поглед към реката и проумя защо връщането им се бе объркало така. Камъкът, средоточието на портала, бе паднал във водата, а неопитната Фейеламор бе прехвърлила и себе си, и нея към опорната точка, а не към самия портал. Мейгрейт подръпна въжетата, площадката се разклати под тежестта й. „Фейеламор поиска да е такава. Но на мен не ми допада.“
Зае се да преправи портала, но накрая осъзна, че всичко носи отпечатъка на нейната господарка. Сряза въжетата и площадката падна в реката, която я отнесе и заклещи в камъните из бързеите. Скоро обаче я изтръгна и повлече нанякъде.
В този момент дойде Фейеламор.
— Не успя да го задействаш, нали? — попита тя ехидно, както винаги, макар че едва се влачеше, превила рамене.
— Не е мой! Ще създам свой портал — разпалено отвърна Мейгрейт.
— Няма време! — кресна Фейеламор.
Мейгрейт я загърби и продължи срещу течението.
Броди цяла сутрин, без да знае точно какво търси, но беше уверена, че ще го разпознае веднага. Нататък урвата се стесняваше и накрая оставаше тясна ивица гора между тъмнеещите канари, нацапани в червено и жълто от ръждивата вода. Тя се промуши между два остри камъка и усети хладен повей по тила си. Тутакси изви глава наляво — имаше отвесен жлеб, подобие на пещера, което се бе образувало от разцепване на скалите. Процеждащата се между листата светлина хвърляше особени шарки по земята. Ето го подходящото място.