Завари спалнята на Ялкара така, как я бе оставила. Можеше да скита из Хависард и да го разглежда колкото си иска. Да де, докогато издържи без храна, защото не носеше нищо. Ако й скимнеше, — изобщо нямаше да се върне в долината. Фейеламор нямаше да я докопа тук.
Стените, килимът и мебелите в спалнята бяха оцветени в тъмни оттенъци и сиянието на светлика сякаш потъваше в тях. Тя извлече с допир по-ярка светлина от него, но въпреки това беше принудена да напряга очите си. Докосна кълбо над вратата и за нейна изненада то грейна в бяло-жълто. По прашния под личаха ясно по-малките следи на Фейеламор и нейните.
До края на деня (всъщност нямаше представа дали тук беше ден или нощ) тя обикаляше из коридорите и помещенията на Хависард. Намери множество любопитни неща, защото всичко се бе запазило така, както е било изоставено, до последната чаша и лъжица, легло и покривка, гоблен и домакински съд. Мейгрейт обаче се поддаде на смътно разочарование. Долавяше някаква липса. „Очаквах прекалено много от Хависард. Колкото и да ме привлича, пак си е прастаро място, пълно с вехти вещи. А празнотата е в самата мен!“
Тя се застави да избистри ума си и тръгна към библиотеката, за да потърси книгата. Там намери отпечатъци от по-големи ботуши в прахоляка и парченце от светлик. Нямаше други следи от Мендарк. Заседя се още половин ден и в библиотеката, просто прелистваше неразгадаемите за нея дневници и се унасяше в мечти. Тук-там попадаше на скицирани набързо сгради, развалини и пейзажи. Имаха твърде странен вид. Явно Аакан беше неприветлив свят с черните си цветя и постройките, които изглеждаха като поникнали от земята. Планините напомняха за разтрошени стъкла върху ограда. Все пак откри и особено очарование в този свят.
Радваше се на спокойните часове, но от време на време си спомняше и лицето на Фейеламор, когато се бе загледала в малката книга — маска на ужас. Само че книгата я нямаше. Изгуби и следите на Мендарк в онази част на Хависард, където не се бе натрупал прах.
Прегладняваше, а искаше да спази обещанието, дадено на Фейеламор. Когато реши да я зареже, ще й го каже в лицето. Време беше да се върне.
Установи с възторг, че и обратният преходи се отдаде почти без усилия. Сега беше доволна, че Фейеламор я подтикна към това постижение, както преди това бе отстъпила пред волята на Ванхе. Бе научила нещо съвсем ново, още по-ценно заради факта, че Фейеламор няма да го овладее никога. Поредната крачка по пътя към новия живот.
Изскочи от портала между каменните игли, въздухът изпращя и тя тупна на колене. В долината минаваше полунощ. Изведнъж усети колко е изтощена и се запъти към бивака. Съблече всички дрехи освен ризата и се пъхна в своята колиба. Умората победи глада и тя се унесе.
Малко по-късно Фейеламор приклекна на входа и се загледа в спящата Мейгрейт. Протегна ръка и я погали по челото, но веднага се дръпна. „Ех, Мейгрейт, привързана съм към тебе по-силно, отколкото можеш да повярваш. Аз съм си чудовище, това е самата истина, а с тебе се отнесох най-зле. Но дългът е над всичко.“
Фейеламор сведе глава и се отдалечи.
Събуди Мейгрейт призори, като я раздруса.
— Къде е книгата? — изсъска в ухото й.
Мейгрейт, изтръгната насила от сънищата, се дръпна и потърка ухото си.
— Не беше там.
— Уверена ли си? Навсякъде ли претърси?
Мейгрейт протегна ръка в сумрака и бутна назад господарката си.
— Огледах всяка педя в библиотеката — занарежда ядосано, измъквайки се от колибата. — Както изглежда, Мендарк е прибрал книгата.
— Мендарк! — Лицето на Фейеламор отново се сковаваше от ужас. — Имаше ли следи от него?
— Стъпки и парче от светлик, нищо повече.
Фейеламор се сгърчи и сподави писъка си. Мейгрейт неволно се почуди дали господарката й не полудява.
— Защо да има чак такова значение? С какво е толкова важна една прастара книга?
По лицето на Фейеламор се преливаха червени и бели вълни. Тя впиваше нокти в дланите си, но се напрягаше да вдишва дълбоко в опит да овладее паниката си.
— Има значение! — натърти тя дрезгаво.
— Защо? — упорстваше Мейгрейт. — Какво криеш? Какво е написано за фейлемите в тази книга?
— Как се осмеляваш да ме разпитваш?! — избухна господарката й.
— Знам, че криеш нещо от мен — не отстъпи Мейгрейт, решена да научи отговора на всяка цена. — Затова ли те прогониха? Каква е причината за отказа на другите фейлеми да те приемат и до ден-днешен?
Оказа се, че е прекалила с последния въпрос.
— Безполезна, негодна глупачка! — разкрещя се Фейеламор. — Как те презирам…
Разтрепери се, залитна настрани и за изумление на Мейгрейт лицето й се сви като хартиена топка в стиснат юмрук. Златистите очи изчезнаха в гънките, устата зейна и нададе страховит писклив хленч: