Спускането към Сухото море бе много дълго. Лиан мълчеше и не се оплакваше, въпреки че се страхуваше от високото. Това изненада Каран. Помисли си, че още й е сърдит или че изтощението е прогонило страха му.
След четири ужасно дълги дни те спряха за нощувка малко преди да стигнат подножието на планината, върху последната канара преди полегатия безплоден скат към Сухото море. Хапнаха оскъдно въпреки глада. Усещаха преумората от припряното слизане по планината, а сутринта трябваше да започнат истински трудния поход.
— Скат и див лук! — промърмори Каран. — Още отсега ми писна.
Лиан не отговори. Задухът потискаше въпреки редките хладни повеи по склона.
— От утре водата пак ще е по-ценна от диаманти — продължи тя. Бледото й лице лъщеше от пот, непокорната й коса бе провиснала. — Лиан, не ми се вярва, че ще издържа.
Стана и отиде при струйката, стичаща се по улей в скалата, за да наплиска лицето си. Лиан се загледа в нея. Той понасяше жегата много по-леко. Родината му Джеперанд се намираше до източните предели на Сухото море и през лятото там наставаше адски пек.
Каран седна и се вторачи на запад. Слънцето залязваше в толкова кристално ясно небе, че се виждаха очертанията на високия полуостров Фаранда, отдалечен на шейсет-седемдесет левги. Тя си спомни пътешествието с Шанд и се притесни още повече от по-късия, но по-мъчителен поход, който им предстоеше.
Тревожеше се и за Шанд. Дори през пролетта жежкото слънце го омаломощаваше. Как ли го понасяше сега? Представяше си как той отслабва все повече и другите накрая са принудени да го зарежат в пустинята.
Ръката на Лиан леко разтърси рамото й. С падането на здрача бе станало малко по-хладно. Той й подаде чаша с гореща отвара от горчива билка, която бе набрал на платото. Тя отпи, смръщи се, и отново отпи.
— Лиан…
Той се бе вторачил в пустинята.
— Видях светлина — промълви бавно.
Каран се изправи на пръсти, хваната за рамото му. Далеч в солената равнина мъждукаше искрица.
— Те са! — Лицето й засия. — Изпреварили са ни само с няколко дни. Побързай, да разпалим сигнален огън!
Заеха се да трупат дърва до ръба на канарата. Наоколо имаше предостатъчно сухи клони. Но преди да запалят огъня, светлинката угасна.
— Тръгнаха без нас… — отрони Каран.
— Все някога ще се огледат. Ще поддържаме огъня цяла нощ.
В последните часове на нощта обаче стана трудно да намират съчки наблизо.
— Слънцето скоро ще изгрее. — Каран се тръшна, изтощена и отчаяна. Очите й се бяха зачервили от дима. — Никога няма да ги настигнем.
Миг по-късно искрицата се появи. Светеше равномерно няколко минути, после примигна веднъж, втори път, трети…
— Дават ни знак!
— По-добре да сме предпазливи, докато не се уверим, че са те — напомни Лиан.
Облякоха широките пустинни наметала. Кожата на Каран изгаряше твърде лесно, затова се омота цялата, само очите й се виждаха през цепките в предпазните очила.
Така се бе настървила, че щеше да продължи да върви в най-горещите часове на деня, но Лиан я възпря. Вървяха бързо през следващата нощ, макар че той все изоставаше. Целият бе облян в студена пот.
На другия ден потеглиха още в ранния следобед и преди смрачаване Каран, която се бе качила на една стърчаща скала, извика:
— Виждам ги!
Скочи и закрачи припряно. Лиан се мъкнеше начумерен подире й. Тъмнината се сгъстяваше. От другата страна на широко равно петно сол се очертаха три силуета. Той съзираше в тях само враждебност и заплаха.
— Внимавай! — подвикна след Каран. — Не знаеш кой е там!
Тя не спря. Изведнъж се втурна напред в захлас.
— Малиен! — изкрещя оглушително и се хвърли към най-дребната от фигурите.
Малиен залитна назад и присви очи от болка.
— Извинявай! — завайка се Каран и й помогна да стане. — Забравих…
— Рамото ми скоро ще е напълно здраво. — Малиен я прегърна. — А ти как?…
— Къде е Шанд? — прекъсна я Каран. — Добре ли е?
— Добре е.
Талия и Осейон стояха безмълвни отстрани.
— Имате късмет, че изобщо се върнахме — подхвърли Малиен. — Някои от нас се бояха, че ни е подгонил Рулке.
Изчакаха в мълчание Лиан да дойде при тях. Той реши, че може би се питат как ли е избягал. Те обаче го посрещнаха със същата сърдечност. Дори Осейон го потупа по гърба.
— Добра среща! Отдавна загубихме надежда.
По пътя Каран започна да разказва случилото се в Нощната пустош, но щом разкри, че Лиан е избягал отделно, няколко дни по-късно от нея, Малиен спря като закована и се обърна към него.
— Лиан… — Той бе срещал неведнъж този неин поглед, докато помагаше на Тенсор. — За твое добро ще е да казваш само истината, защото трябва да убедиш не само мен, а и Мендарк и Игър.