Каран сгуши глава в раменете си и стисна по-силно ръката му.
— Бихте могли поне да ме изслушате, преди да ме съдите — изръмжа Лиан.
— Когато настигнем другите, ни чака тежка нощ — смънка Малиен под носа си.
А Лиан вече се питаше имало ли е смисъл да бяга от Нощната пустош.
15.
„Стъпчи скорпиона!“
Лиан не продума по целия път към бивака. Поведението на Малиен го бе стъписало. Смяташе, че й е симпатичен. Как ли щяха да реагират враговете му? Как би постъпил Баситор?
Разстоянието не беше голямо, но вървяха цялата нощ и част от следващия ден, докато стигнат бивака. Местността беше твърде неравна — потоци черна лава, застинали един върху друг, с толкова дълбоки пукнатини, че паднал в тях човек за нищо на света не би могъл да се измъкне сам. Трябваше да преодолеят и няколко остри хребета, коварно хлъзгави и опасно високи. Навсякъде се виждаха ями с гореща пепел и димящи гейзери или падини с миризлива кал. Въздухът разлютяваше очите му.
Бивакът беше разположен на малко поле от черна пепел, заобиколено от скали, високи по няколко разтега. Палатките и шейните бяха закътани до самата южна стена в мечтаната оскъдна сянка. Посрещнаха ги с пиршество — глътка-две вода в повече, още по един резен скаг.
Четиринадесет аакима стояха в полукръг пред палатките. Някои като че им се зарадваха — Аспър, Селиал и Зара, която едва сега бе започнала да пъпли нагоре от душевната бездна, в която се бе сринала след смъртта на сестра си. Изражението на повечето от аакимите обаче беше неразгадаемо. Или не прибързваха с изводите, или потискаха истинските си чувства. Но от Баситор направо лъхаше на недоверие.
Тенсор беше облегнат на скалата и не отвори очи. С нищо не показа, че е забелязал пристигането им. Мендарк изглеждаше по-дребен и съсухрен, но и по-самоуверен, откакто Лиан го бе видял за последен път. Усмихваше се — не дружелюбно, но не и кисело. Лиан знаеше, че той ще слуша внимателно и не би се оставил някой друг да му повлияе.
Игър се бе отделил от останалите. Дори позата му издаваше колко е настръхнал.
— Какво му има пък сега? — прошепна Каран на Малиен.
— Нападението на Рулке беше страховит удар за него. Провали се в Катаза и това беляза ума му. Опитахме се да ви върнем, а трябваше да спасяваме на косъм Шанд, Талия и Аспър. Нямахме друг избор, освен да затворим Нощната пустош… — запъна се Малиен. — Съжалявам.
— Позволявам си да кажа, че просто сте направили необходимото — промърмори Каран.
— Слязохме при разлома и се опитахме, но поискахме прекалено много от Игър и последствията бяха твърде лоши. За него също… сега е почти слепец. Внимавай.
— Каран! — разнесе се познат вик и Шанд изтича от тесен пролом в скалите. — Не вярвах, че ще те видя отново!
— По-корава съм и от ботушите ти — увери го тя, когато се прегърнаха.
— Ти си същинско чудо — увери я старецът. Сълзите капеха по брадата му. — Как успя да избягаш?
— Да, как? — рязко повтори Игър.
Лиан го стрелна с изплашен поглед и се захвана да разказва.
— Хайде да ядем — предложи Мендарк.
Погълнаха скромните дажби много преди края на историята. Щом Лиан спомена за странната машина на Рулке, Мендарк го прекъсна:
— Творение! Как изглеждаше?
— Голямо. По-голямо от всяка колесница и наглед беше изработено от най-черния метал, с много извивки и издатини… — Лиан поспря в търсене на думи. Започна наново: — Май беше дълго към четири разтега, над два разтега широко и толкова високо. Отгоре имаше нещо като седалка, видях множество ръчки. Но най-необичайното беше, че не се опираше в нищо и висеше над пода. А вътре…
— И вътре ли си бил? — остро се намеси Игър.
Присвиваше очи, за да вижда силуета на Лиан. За неговото зрение хората бяха само мърдащи сенки.
— Ръката ми потъна в машината, затова си напъхах и главата.
— Какво видя? — с внезапно прегракнал глас попита Игър. Лиан вложи в описанието всичко, останало в паметта му — тъмно червеното осветление, седалките, уредите и светещите плочи.
— Всичко беше… размито. Не можах да разгледам подробно.
— Не ми харесва тази машина — обади се Малиен, — ако ще и да не съществува наистина.
— Как тъй? — учуди се Талия.
— Нищо истинско не може да бъде сътворено в Нощната пустош, защото самата й тъкан и градеж са невеществени — обясни Мендарк. — Е, там може да изглежда реална, но в света отвън няма да е по-истинска от образ в огледало. Творението е само схема, най-вероятно за нещо, което той се надява да създаде, щом се върне на Сантенар.
— Уви, схемата явно е завършена! — натърти Малиен. — Достатъчно е да я пренесе и да сглоби самата машина. Как ще й се противопоставим?