— Който доказва падението му. Друго няма ли да си признаеш? — троснато попита Баситор и пак вдигна ножа към лицето на жертвата си.
— Не. Няма друго — отвърна тя безсилно.
— Изобщо не сме приключили с вас — увери я Игър. — Лиан, разкажи ни пак за Нощната пустош. Искаме да знаем какво си правил през петте дни, когато останахте само ти и Рулке.
Лиан започна да говори, но Игър го прекъсна още на първото изречение:
— Това го чухме. Сега кажи истината.
Лиан поклати глава. Щяха да го осакатят, защото нищо повече не можеше да им разкаже. Каран съзря единствения си шанс. Игър беше непохватен в слепотата си. Лесно би му се изплъзнала. Но пъргавият Баситор… Тя щеше да се спаси, Лиан — не.
Едната й длан опираше в земята. Стисна шепа зърнест прахоляк и когато Баситор се обърна с ножа към нея, привлечен от движението й, тя запрати всичко в очите му.
Заслепи го, но не го разколеба. Той се хвърли с ножа напред към мястото, където знаеше, че ще я намери, а другата ръка разпери, за да я улови, ако понечи да избяга.
Лиан подложи крак и аакимът се просна по корем. Острието полетя към Каран под напора на огромната тежест на Баситор. Тя трескаво се извъртя, ножът потъна в спечената сол до гърлото й, а Баситор се стовари върху нея. Главите им се удариха с пукот.
Това обърка аакима за миг, в който обикновено тромавият Лиан успя да грабне ножа.
— Помощ! — развика се Лиан с цялата мощ на гласа си. — Игър, не мърдай! Помощ!
Усукваше робата на Баситор под врата му и притискаше върха на ножа в основата на черепа му.
— Махни се от Каран, ама много бавно. Опиташ ли се да ме изненадаш, ще ти прекъсна гръбнака.
Мускулите на аакима се напрегнаха. Лиан се страхуваше от врага си, натисна още по-силно и изсъска:
— Ще го направя! — Така стегна робата, че Баситор не можеше да си поеме дъх.
Игър понечи да се прокрадне към тях.
— Стой си на мястото — троснато заповяда Лиан, — иначе ще убия единственото ти приятелче, слепецо!
Аакимът се отпусна изведнъж и се търкулна встрани, за да освободи Каран. Тя имаше огромна цицина на челото и друга на тила. Гледаше зашеметено.
Лиан й подаде ръка.
— Да вървим. А ти се махни от пътя ни!
Замахна с ножа така, че дори болните очи на Игър да го видят.
Игър се притисна към стената на долчинката.
— Аз не забравям! Ще живеете в страх от мен до края на дните си. Заклевам се, че ще ви смажа, колкото и време да мине.
16.
Бурята
Каран седеше на ръбеста издатина в солта и бършеше челото си. Вонеше като всички останали, защото не можеха да отделят и капчица вода за миене. Нямаше смисъл и да сменят едни потни, пропити със сол дрехи с други, също толкова мръсни. Седмица на изнурителни усилия и нищожно изминато разстояние. Всеки следобед започваше буря, носеща вихрушки от сол, която продължаваше до среднощ, като им отнемаше безценни часове за ходене. А и заради новолунието нощите бяха още по-тъмни. Все още не бяха излезли от лавовите полета, където в мрака рисковете нарастваха прекалено. Всеки ден тръгваха, щом се развидели, и вървяха, докато жегата не станеше непоносима.
Седем дни след присъединяването на Каран и Лиан към групата излязоха от базалтовата равнина в район, където солта бе образувала наноси с височината на кули или се бе нацепила на проломи. Вятърът извайваше фантастични форми от стърчащите грамадни парчета.
Сега минаваха по дъното на прокарано от бурите ждрело, дълбоко осем до десет разтега. Едрите зрънца на солта хрущяха и скърцаха под краката им. Ходенето изморяваше бързо, затова пък имаха сянка и печелеха по някой и друг час през деня.
Каран и Лиан пак останаха последни и дишаха праха, вдигнат от подметките на другите. Лиан обаче държеше да вървят накрая, защото така всеки му беше пред очите. Дори да искаха, не можеха да говорят със сухите си напукани усти. Пък и отдавна бяха изчерпили желанието си за общуване заради честите спречквания.
В средата на следобеда потеглиха, за да наваксат още малко по равното, преди вятърът да ги спре по неволя. В далечната мътилка висеше жълтеникав облак.
— Този изглежда по-зле от предишните — промърмори Осейон.
Облакът беше несравнимо по-голям от другите, предшествали бурите, които носеха солени вихрушки.
— Ей! — извика Осейон, свил шепи около устата си.
Вървящите отпред аакими се бяха откъснали от групата и се тътреха с наведени глави. Той побърза да измъкне брадвичката от раницата си и заудря с нея по металната основа на шейната за съдовете с вода. Скоро всички разбраха за опасността и се домъкнаха обратно. А бурята обхващаше половината небе.