— Що за бездарно стихоплетство! — прихна Мендарк. — Поредното падение на разказвачите.
— Тара-Лаксус?… — смънка Игър смутен.
— Това име ме порази като мълния — Тара-Лаксус е древен град в Довалдо, близо до Бурия Нгурле — обясни Шанд. — Оттам е избягал Шутдар малко преди гибелта си.
— И Лъжовното огледало?… — ахна Игър.
— „Преградата“ е друга дума за Възбраната, нали? — намеси се Лиан, за миг оживил се от този нов поглед към Преданията.
— Да, струва ми се — потвърди Шанд. — Но едва ли и Огледалото е съхранило налагането на Възбраната, защото това се е случило няколко дни по-късно при кулата Хулинг, а не в Тара-Лаксус.
— И ако Огледалото е било в Тара-Лаксус, когато Шутдар е избягал с помощта на флейтата — изстреля думите Мендарк, — може би запазило начина, по който си е послужил с нея. Тенсор!
Аакимът се обърна към него, без да бърза.
— Защо не започнеш и ти своето изкупление? Откриваш ли някакъв смисъл в тази песничка? Как е възможно и Шутдар да е притежавал Огледалото?
— Изкупление… — кухо повтори Тенсор. — Да, ще изкупя вината си. Следите от престъпленията ми трябва да бъдат изтрити от лицето на земята. — Очите му намериха Лиан, който пак се потули зад гърбовете на другите. — За всички злодеяния трябва да има разплата!
— Тенсор! — Мендарк не търпеше да го пренебрегват.
— Тара-Лаксус ли? Ние го наричахме Снизърлийс. Доколкото знам, моят предшественик Куинлис е живял за малко там. Тогава Огледалото бе поверено на него и го носеше навсякъде, където отиваше.
— Твърде вероятно е Куинлис да е срещал Шутдар — каза Малиен.
— Очевидно това е причината Ялкара да открадне Огледалото — заяви Игър. — Както и Фейеламор да жадува за него. Може би именно то е дало възможност на Ялкара да открие пролука във Възбраната.
— Впрочем и аз съм убеден — потвърди Шанд, — че Ялкара е взела Огледалото с тази цел. Някъде из безбройните съхранени спомени, сред древните му тайни, току-виж, е показано и как Шутдар си е служил с флейтата. Вероятно така е намерила пролуката във Възбраната.
— Но за да направите флейтата… — изграчи Тенсор от нишата — …трябва да разполагате със златото! А само злато от Аакан подхожда за такова творение. — Той опря брадичка в гърдите си. — Няма обаче откъде да вземете. Особеностите му го правеха несъвместимо с порталите. Не можеше да бъде пренесено между световете. Някои от нас загубиха живота си, преди да се досетим…
— Да разбирам ли — прекъсна го Мендарк, — че никъде няма злато от Аакан?
Тенсор губеше интерес към разговора. Клепачите му се спуснаха.
— Не може да си мълчиш така — укори го Каран.
Той заговори сподавено:
— Знаех само за флейтата, но тя е унищожена. Може и да има още злато, ако по-късно някой е открил начин да го пренася. На Аакан то беше скъпоценно и несравнимо по-рядко, отколкото е златото тук. А след злощастията с флейтата не исках и да поглеждам злато. Не биваше да си пъхаме носовете в забранените знания. Длъжен бях да откажа. Любопитството открай време ни е въвличало в беди. — Пресекливият му глас спадна до шепот, после се изпълни със студена сила, която смразяваше. — Тъкмо то доведе до нашествието на кароните. Аакан не ни стигаше. Вярвахме, че сме единствени във вселената, и се чувствахме самотни. И търсехме навън, увлечени в мечтите да намерим друга разумна раса, макар да познавахме добре правилата на живота в своя свят: „Изяж или ще бъдеш изяден. Само най-приспособените оцеляват.“
Зеспър… проклето да е името му навеки!… откри как да надзъртаме и в пространството между световете. Но дори търсенето беше достатъчно да промени пустотата, да остави следа в нея. Нашият свят вече не беше тайна за никого. И накрая се уверихме, че нито сме сами, нито сме най-приспособените! Кароните ни се стовариха на главите. Как ми се иска да не бе станало така…
Няколко минути никой не посмя да се обади. Лиан отвори уста, но не се престраши. Каран предположи какво го човърка отвътре. Никой не знаеше историята на кароните, преди да отнемат Аакан от аакимите. Тенсор беше споделил невероятно важно късче от нея и Лиан изгаряше от желание да научи останалото.