— Казвам ти, Каран, ти ни навлече всичко това. — Вдигна ръка в знак за мълчание. — Остави ме да довърша! Ти ни стори зло, като донесе Огледалото в Шазмак, като подлуди отново Емант, като ни излъга и пак отнесе Огледалото. Знам, била си принудена да направиш горчив избор, но ти избра сама. Ти изгради моста, по който да мине Рулке, за да пробуди своите гашади. Каквито и добри намерения да си имала, колкото и да те оправдава невежеството, ти беше ключът към тези събития. Не са твое дело, но ти стана свързващата брънка. Без тебе щяха ли гашадите да проникнат в Шазмак? Щеше ли да ни предаде Емант? Нищо подобно нямаше да се случи. Сега не те обвинявам. Как бих могъл да посоча нечия вина? Твоите престъпления са нищо в сравнение с моите. Но и ти си замесена, значи ще си носиш бремето.
Каран не забравяше пред какъв немислим избор бе изправена, нито последствията от решението си. „Прав си. Не мога да загърбя своята роля.“
Изведнъж думите потекоха от устата му, все едно бързаха да избягат.
— И двамата имаме своя вина. Още на Аакан, в онази забравена древност, аз избрах да помогна на Рулке и Шутдар в сътворяването на флейтата. Трудих се наравно с тях, ако ще и да знаех, че посягат към забраненото. Аз оставих пролуката в Нощната пустош, за да се възползвам от нея по-късно. Аз реших да те приютя в Шазмак, за да те отгледам според желанията си. Аз насъсках Емант да души и подслушва около тебе, въпреки че знаех колко негоден инструмент е той. Аз изпратих Фейеламор като пленница в Шазмак, без да се вслушам в нейните предупреждения и заплахи. Аз насочих силата си срещу беззащитната Нелиса и поругах Големия събор… — Той вдиша с дрезгаво хриптене и продължи припряно: — Аз си послужих с Лъжовното огледало, за да открия отново пролуката, като пренебрегнах възможността, че то може да ме заблуди. Точно това и направи. Аз отворих портала, но се провалих в защитата му, пък и прибързах, без да чувам твоите молби и увещанията на Синдиците. Откакто има Предания, никой не е бил по-прословут с глупостта си, по-всеотдаен и по-настойчив в нея. Може Питлис в края на живота си да ме е превъзхождал по самонадеяност, но пък аз упорствах през цялото време…
— Ти каза, че искаш да ми признаеш нещо. Това ли било? Досега чух само всеизвестното.
— Не… Съвсем не е това. Извърших страшна подлост спрямо тебе. Помня как дойде при мен в Шазмак. Колко дребничка и опърпана беше, но с каква сила и достойнство! Ти ме трогна. Тъкмо каквато бих очаквал да е дъщерята на твоя баща с неговото вироглавство и склонност да си търси белята. Но независимо от това бях готов да те отпратя, ако ще и към скорошната ти смърт.
Каран сви рамене.
— Да, щях да те прогоня, макар че за такава дъщеря бих могъл да мечтая. Ти нямаше право да идваш в Шазмак, баща ти наруши клетвите си. И ги бе погазил отново, като ти е разказал за нашия град. Съзрях огромна заплаха в тебе. Вярно, всички мелези са опасни, но ти се отличаваше от другите. Знаех, че си дошла не за да останеш при нас. Щеше да се върнеш в света и да го хвърлиш срещу нас. Да бях те прогонил…
Никой от аакимите не ми позволи. Рядко пренебрегваха съветите ми, но този път останаха непреклонни. От мига, в който те зърнаха, те се прехласнаха. Въобразяваха си, че знаят коя си ти. Ха! Нищичко не знаеха! Ти ме трогна и те обикнах. Дори обичта на Раел към тебе не беше по-силна. Но се боях от онова, което ще ни донесеш — ти, трикръвната, хилядократно по-голямо зло от всеки друг мелез!
Все едно заби ледено копие в гърдите й.
— Трикръвна? Що за приказки?
— Ти — Каран, си двоен мелез, тоест трикръвна, защото имаш в себе си кръв и от Трите свята. Произхождаш от три различни човешки раси — коренната, аакимите и фейлемите!
— Фейлемите… — смотолеви тя потресена.
— Не знаеше, че има и фейлем сред прадедите ти, нали? Пред никого не изтървах и думичка. Никому не бих могъл да доверя такава тайна. В нашите Предания е предсказано как ще се появи трикръвната сякаш от нищото и ще разтресе дори пространството и времето. Колко ми се искаше да те видя как си отиваш през онази порта…
Тенсор я прегърна леко. Каран вдигна глава към него, неспособна да проумее. Всичко се променяше. Тя изобщо не бе онази, за която се мислеше.
— Но останалите те приеха. Нямаше какво друго да сторя, освен да те скроя според своите мерки. Заех се с отглеждането ти, за да не допусна разцвета на онези дарби, които според мен бяха най-голямата заплаха за нас. Успях ли, провалих ли се? Направих ли те непълноценна? Да, можеше да бъдеш друга. Сега си прекалено съзряла и закостеняла, за да си върнеш загубеното. Понякога оформянето на дарбите е сполучливо, а друг път мощта на съдбата, както би казал народът на твоята майка, не допуска отклонение. Ти не се разви много в насоки, за които имаше огромни заложби, затова пък бурно прояви неочаквани способности. Може би тези дарби накрая ще се окажат още по-голяма заплаха. Не исках дори да научиш, че си потомка на великата Елиенор, но Малиен ми попречи. Тя ме препъваше на всяка крачка.