Каран бе изумена от истината за потеклото си. Трикръвна… това беше проклятие, страховито клеймо на лудост и непредвидимост. Сащиса се и от злото, сторено й от Тенсор. Ето защо я преследваха толкова настървено. Затова всички искаха нещо от нея, разпознаеха ли необичайното, рядкото, заложеното по рождение. Как е дръзнал да се намеси така в съдбата й, без да спомене и думичка? Никога нямаше да му прости.
— Това е — промълви Тенсор. — Върни се при тях. Бъдещето ти принадлежи, ако успееш да спасиш поне нещо от съсипията, която причиних с безразсъдството си.
Каран му обърна гръб, обзета от омраза и погнуса. Проклет да е! Защо не свърши със себе си още тук, щом толкова му се иска? Слизаше по пътеката, а зрънца сол драскаха бузите й. Долу се озърна. Тенсор стърчеше като изваян от вятъра стълб. Повеите запращаха към нея откъси от напевно слово.
— Аз съм нищо… И онова, за което милеех, е нищо!…
Налетя задушаващ облак прах. Каран приклекна и уви главата си с наметалото, докато отмине. Бурята мяташе нови вълни солена мътилка към нея. Денят бе свършил, вече сияеха няколко по-ярки звезди, а тъмночервената мъглявина-скорпион надвисваше мрачно. Този път не различи високия силует върху хълма. Тенсор го нямаше. Гневът й се изпари. Каквито и грехове да е извършил, някога той й беше като баща. Как да го остави да умре в самота?
Изкачи се тичешком, препъваше се начесто в мрака. Тенсор лежеше като захвърлен парцал. Приличаше на труп, но щом тя отгърна плата от лицето му, клепачите му трепнаха. Каран повдигна главата му и избърса солта.
— Остави ме! — примоли се той. — Подобаващо място за подобаващ край.
Отпускаше се, чезнеше, допуснал в душата си самосъжалението и отчаянието. И тя се вбеси. Пак говореше гордостта му. Както винаги. Каран забрави съчувствието си, толкова ниско бе паднал Тенсор. Нека поне се опита да поправи стореното.
— Признавам и своите злини, но не направих нищо за самата себе си. А ти напакости и на мен, и на цял Сантенар с безмерната си гордост. Но имат ли с какво да се гордеят аакимите освен с миналото? А дори и в него изобилстват славните поражения, а не великите дела или трайните творби. Я ставай! Ще настъпи миг, когато дори твоята помощ ще бъде необходима! Ставай! И отчаянието ти е противно като гордостта, коренът им е един и същ.
— Остави ме — хриптеше Тенсор. — Нямам какво да дам. Подхожда ми да умра в тази безплодна, безполезна дупка. Така си отиваме всички.
Очите му губеха блясъка си. Волята отслабваше властта си над осакатеното тяло.
— Не смей да умираш, жалък страхливецо! — разкрещя се тя в лицето му. — Захвърли ни в ужас и разруха, а сега се въргаляш в самосъжаление като онова изчадие Питлис, изоставяш народа си без надежда. Този път няма да стане. Аз няма да ти позволя.
Погледът му се изцъкляше. Що за долен бъзльо! Разярената Каран скочи и го изрита колкото сила имаше точно в разместения хълбок. В миг се ужаси и отврати от себе си.
Тенсор се замята. Ококори се и нададе оглушителен страдалчески вопъл. Пръстите му се вкопчиха в пострадалия крак, по лицето му изби пот, която заискри на звездната светлина. От него не се чу друг звук въпреки болката, кънтяща из тялото му като камбана.
— Защо ме върна към живота, омразно детенце?! Времето ми изтече.
По нейните бузи се стичаха солени сълзи.
— Ти ме отгледа и аз ти го връщам тъпкано — натърти Каран безжалостно. — Що за презрение си изпитвал към мен, щом си ме дресирал като животно и си ограбил бъдещето ми. Това ще получиш от мен сега — презрение! Ти не създаде нищо. Ти покваряваше и разрушаваше, а когато съсипа докрай доброто начало у себе си, избяга, защото не ти стигна смелост да събереш парчетата и да залепиш счупеното. — Тя надвикваше с лекота вятъра. — Гордостта ти нашепва да умреш в пустинята. Щях да те уважавам повече, ако бе излязъл сам, вместо да ме доведеш, за да слушам излиянията ти и да бъда свидетелка на твоето „благородство“. Това не е доблест, не е чест, а надменност! Тенсор е име на страхливец, делата ти са постъпки на суетен горделивец, носещ само беди. Стани от ложето на страха си, Тенсор, иначе ще те проклинам и отвъд гроба.
В това време всички бяха изтичали от пещерата. Аакимите напираха да помогнат на Тенсор, но Шанд изпъна ръка и ги възпря. Скупчиха се зад него и гледаха сцената застинали, вбесени и смаяни.