Лиан виждаше у всички не вълнение от открилия им се шанс, а страх, че ще прахосат усилията си в безплодно начинание. Само Мендарк не беше уплашен.
— Малиен, трябва да знам повече за Огледалото. Какво е написано за него?
— Не ми е познато нищо. Отбелязано е съществуването му и скритите в него опасности.
— Но защо? — начумери се той.
— Кому е било нужно? Малцината, способни да боравят с Огледалото, са знаели всичко за него. После е станало ненадеждно, прибрали го и забравили. Ялкара го откраднала и подчинила на волята си, променила го. Нашите знания за Огледалото са остарели.
— Не ми се вярва съвсем нищо да не е било записано.
— Всичко това се е случило много преди да се родя. Щом е нужно, питай Тенсор или Селиал. Но дори Тенсор не може да ти каже какво е сторила Ялкара.
— И тогава ще се заема с третия проблем. Как да се използва флейтата. Шанд, отсега нататък Огледалото ще бъде с мен — каза Мендарк.
— Няма! — разлюти се Шанд. — Върна се на съхранение при мен и само аз ще реша кому да го поверя. Чуй какво е предсказано преди много години: „Огледалото е заключено и за никого няма да е достъпно освен за Единствения, който може да го отключи. А ключът е в самото Огледало.“ Е, способен ли си да ни изтълкуваш този парадокс?
Мендарк дълго прехвърляше идеи в ума си, накрая призна:
— Не.
— Значи за тебе то ще остане недостъпно.
И Лиан се изяждаше отвътре, че не може да разгадае противоречието, но Шанд не изтърва нито дума повече.
20.
Бой с кал
През деня бурята изчерпи мощта си. Преди здрач пътешествениците събраха снаряжението си и потеглиха, издърпаха шейните с олекналите мехове по зърнестото дъно на каньона и излязоха на полето с кристална сол, която пак захрущя и заскърца под плъзгачите. Три седмици, откакто напуснаха Катаза, и дванадесет дни след последното пълнене на меховете в подножието на планината. Имаха вода за около седем дни, а до езерата щяха да се мъкнат осем-девет дни.
В благоприятни условия те напредваха по-успешно, особено в последните часове на нощта, когато изгряваше сърпът на луната, въпреки че по пълнолуние щеше да се вижда злокобната й тъмна страна.
Дните ставаха непоносимо горещи и трудни. Избухваха свади с повод и без повод. С потъмняването на луната, което сякаш отразяваше нарастващия мрачен страх в душите им, караниците се ожесточаваха. От ударите на Каран по главата на Игър зрението му отново се влоши и той изпадна в студен неистов гняв към нея, Лиан и целия свят.
Тя обаче не му обръщаше особено внимание, толкова се бе улисала в признанието на Тенсор и онова, което й бе причинил.
Един ден обаче забеляза, че Селиал се е състарила плашещо. Сребристата й коса добиваше мътнобял оттенък, дрехите й провисваха по тялото.
— Какво й е на Селиал? — подхвърли Каран на Малиен, докато се тътреха по безкрайната солена равнина.
— Ще умре скоро. Пречупи се.
— Нищо ли не може да се направи за нея?
— Нима би я заставила да страда още?
Каран се озърна. Селиал се тътреше отделно от другите, навела глава, с безволно отпуснати ръце.
— Тя беше толкова добра с мен в Шазмак…
— Отвърни й със същото. Намери думи на утеха и благодарност, най-милите, които ти идват на ум, или я остави на мира.
Вечерта преди тръгване Селиал свика аакимите, покани и Каран.
— Времето ми свършва — изрече тя с присъщото си достойнство. — Но мястото, където ще намеря покой, е далеч оттук, затова напрягам силите си. Избрах да легна в земята при Железните порти на Бясната вода, в самия край на Фошорн. Мостът на небесната дъга беше най-величавото ни дело, извършено на Сантенар. Искам да споделя вечния си сън с моята прабаба, която е била начело в изграждането на моста. Погребана е от другата страна на канала. Дано се срещнем, когато Фаранда и Лоралин отново се слеят.
— Ще дойда с тебе да те изпратя — промълви Каран със сълзи на очи.
Нямаше много за описване в този поход — жега, солен прах, жажда и преумора. Миражи обещаваха вода всеки ден, но пътниците не намираха друго освен спечена от слънцето сол. Имаше поне една промяна към добро — след сблъсъка на волята между Каран и Тенсор май желанието на Баситор да тормози Лиан бе изчезнало.
На седмата вечер водата свърши.
— На какво разстояние сме? — попита Игър, докато изстискваха последните капки от меховете.
— Поне един ден — пресметна Осейон.
Напрягаха се да продължат през нощта и в края й вече страдаха от сериозно обезводняване.
— Невъзможно е да сме далеч от езерата — изпъшка Мендарк, щом небето просветля на изток. Слънцето се показа и откри пред погледите им плоско поле от сол във всички посоки. — Сега е моментът да решим. Оставаме тук да умрем или продължаваме, докато умрем. И в двата случая няма да чакаме дълго.