— Можем да повървим още малко — промърмори Шанд, излющвайки суха кожа от устните си.
Каран се закова на място и започна да се озърта. Останалите, дори Лиан, крачеха и тя изостана.
— Какво е това?!
Душеше усърдно въздуха. Или с дарбата си за усета, или с изострената от месеците в пустинята чувствителност долавяше вода.
Никой не отговори, просто местеха крака напред. Прекалено често се бяха лъгали през тези дни.
— Сбъркали сме посоката — извика тя прегракнало. — Усещам вода. Ами да, натам е — по̀ на юг.
Не възразиха, дори не продумаха. Не си струваше. Тръгнаха подире й.
Каран ги води няколко часа. Всяка крачка се превръщаше в тежък труд. Мускулите й сякаш се слепваха, цялата кожа я сърбеше. Познаваше признаците — обезводняването щеше да я убие до края на деня.
С издигането на слънцето над солта се преливаха миражи, все по-изкусителни.
— Накъде? — изхриптя Мендарк.
— Ами… не мога да позная.
Дарбата й измени за кой ли път.
— Някой да ме вдигне — помоли Лиан.
Баситор и Осейон бяха най-високи и едри. Аакимът изгледа летописеца многозначително, но застана до Осейон. Лиан стъпи на раменете им и огледа хоризонта във всички посоки.
— Какво виждаш? — подвикваха му другите.
— Нищо! Трябва да съм по-нависоко.
Осейон и Баситор стиснаха глезените му и го вдигнаха над главите си.
— Виждам вода… — изкряка Лиан с нацепени устни. Сочеше на юг. — Там са езерата!
— Поредният мираж! — сопна се Игър.
— Да, ама този е с дървета.
Не след дълго всички съзряха купчинката мангрови дървета с тъмни листа и зелената ивица, проточила се по калния бряг.
— Вода! — развика се Каран, сякаш не бе вярвала досега. — Да видим кой ще стигне пръв.
Двете с Талия заподтичваха към езерото. Лиан ги следваше мудно. Според него беше твърде горещо за такива глупости.
Каран доближи водата и скочи от ниска бабуна, за да не стъпи в петно кал. Краката й пробиха втвърдената кора и тя затъна до бедрата в гъстата солена тиня. Разкикоти се.
— Ухаа! Ама че е топло!
Опита да се измъкне, но кората се чупеше навсякъде около нея.
— Помощ! — писна, макар че още се смееше. Хлъзна се по-навътре и изведнъж проумя, че е загазила. — Талия! Засмуква ме…
Талия бе спряла при първия й вопъл. Изведнъж водата се надигна и около нейните крака, кората поддаде ненадейно.
— Лиан! — кресна тя. — Върни се и доведи другите да ни извадят.
Внезапно Каран хлътна до гърдите. Изпадна в паника и се замята диво.
— Не мърдай — посъветва я Талия, която също залитна и пльосна на хълбок. Изплю малко кал и добави: — Никакви движения, само разпери ръце.
Каран я послуша и засега престана да потъва. Лиан се домъкна при тях с Шанд, Осейон и неколцина аакими, дърпащи шейни.
— Помощ! — примоли се Каран.
Калта започваше да покрива и раменете й. Шанд се разсмя от душа.
— Стига си шавала! Няма да потънеш повече.
— Засмуква ме — хлипаше тя.
— Глупости! Калта е по-тежка от водата, а твоето тяло остава на повърхността.
— Измъкни ме! Когато искам уроци, ще си кажа.
Шанд преобърна една шейна с гладката ламарина надолу и я избута пред себе си към ямата, в която беше Каран. Лиан го последва с втора шейна. С много дърпане, ругатни и противно жвакане извадиха Каран. Дотогава Талия се бе извлякла навън сама — дългите й крака бяха намерили опора под гъстата тиня.
Щом се озоваха на твърдия бряг, другите се забавляваха до насита с вида им. Каран приличаше на кално духче, а и мацаницата по нея вонеше на развалени яйца.
— Вониш отвратително! — кискаше се Лиан.
— Я си гледай работата! — изписка Каран, почти разплакана от яд.
— И ти ли си мислиш това, което си мисля и аз — ухили й се Талия.
— Май че да! — отвърна Каран и впила гневен поглед в присмехулниците, остърга топка кал от дрехите си и я запрати по кискащия се Лиан. Зарадва се, че го оплеска по гърдите.
В същия миг Талия улучи Шанд по ухото. Скоро навсякъде хвърчеше и пръскаше кал сред смях и викове. Мендарк притича да види какво става и го уцелиха в окото. Каран потръпна от удоволствие, най-вече защото видя, че го бе замерила Талия. На Мендарк обаче не му беше весело и скоро другите мирясаха. В този задух бездруго нямаше да издържат дълго. Потърсиха безопасни места, където да се изкъпят. Каран и Талия се отдалечиха заедно, като още се подхилваха.
От тази страна нямаше риба заради възтоплите плитчини, затова пък аакимите можеха да напълнят веднага своите тразпари. Първата чаша блудкава вода бе поднесена на Селиал церемониално, сякаш бе отлежало вино. Вялата белокоса жена изпъна рамене, отпи и примлясна с устни, за да покаже колко цени този дар. Щом получиха първата порция от опреснителите, те започнаха да се наливат с вода до пръсване.