В отсрещния край на езерото гъмжеше от риба. И едно хвърляне на мрежа стигаше да се нахранят. Там завариха и огромни птичи ята, които се гмуркаха неуморно, за да се заситят преди дългия път за презимуването на север.
Осейон изплете мрежа, като разнищи ивици плат и усука върви. Дебелите му пръсти сръчно връзваха възлите.
— По-лесно ми беше с десет пръста — сподели той с Лиан.
По залез разполагаха с грубо стъкмена мрежа, дълга пет-шест разтега.
— Хвани този край — каза Осейон на летописеца.
— Не ми изглежда много здрава — огледа я придирчиво Лиан.
— Ами не се и налага. Ще ни е нужна два-три пъти.
В светлата нощ по пълната луна се открояваше само тъничка жълта ивица. Отнесоха мрежата там, където солената кора изглеждаше достатъчно здрава.
— Хвани тук и тук. Лиан, ама ти нищо ли не знаеш за риболова? — избоботи Осейон.
Младежът се засмя.
— Нито веднъж не съм замятал въдица. Но след цял месец само на скаг ще се издигна до най-добрия летописец сред риболовците.
Осейон се засмя и го тупна по рамото, а Лиан тутакси затъна до коленете.
— Радвам се да видя, че си научил първия урок — подхвърли Осейон, щом го издърпа да стъпи на кората. — Той гласи: „Никога не изпускай мрежата.“ Сега я дръж по-надолу, иначе ще се измъкват под нея.
Лиан крепеше единия край на мрежата, а Осейон нагази до кръста и обиколи в кръг обратно към брега. Скоро вече се напъваха да извадят петдесетина големи риби, няколко рака и златисто-червена водна змия. Осейон взе за малко тоягата на Мендарк и метна влечугото обратно във водата.
Останаха при езерото три дни, за да се запасят със сушена на слънце риба. Продължиха, пълни с нови сили, и след още няколко дни излязоха от солената равнина на ската, издигащ се към високото плато. Над първите канари попаднаха на мънички езерца в скалите, преливащи от приказно хладна, чиста вода. В най-голямото се изкъпаха и изпраха вмирисаните парцали, в които се бяха превърнали дрехите им. И там се задържаха два дни, тъпчеха се с риба и пресни плодове.
Лиан предпочиташе да си седи на сянка в усамотение. Подреждаше в ума си „Предание за Огледалото“ и всеки събеседник би го разсейвал. Каран не се притесни от това — намери приятелка в Талия и двете често си плацикаха краката в сенчестия край на някое вирче и си приказваха.
— Ела при нас! — повика Каран една сутрин минаващия наблизо Шанд.
Той се огледа унесено, махна им с ръка и продължи нанякъде.
— Какво го прихваща? — зачуди се Каран.
— Не знам — сви рамене Талия. — Напоследък си мълчи.
— А ти какво ще правиш сега?
— Знам ли… — въздъхна другата жена. — Животът ми стигна до кръстопът.
— Двамата с Мендарк не сте ли?… — запъна се Каран нерешително.
Талия се засмя.
— О, за малко, и то преди години. Той ми е скъп и сега, целите ни са общи. Каквото и да мислиш за него, Мендарк направи много добрини на Сантенар. Но срокът на службата ми изтече и съм настроена да поема по собствен път, щом тази история приключи. Ами ти?
— Толкова съм объркана! Единственото ми желание е да се прибера у дома в Готрайм. Изобщо не разбирам защо се озовах тук. Всичко е като безкраен кошмар.
Вдигна поглед. Шанд седеше на уединена скала и се взираше в пустинята. Гледана отдалеч, солта притежаваше призрачна красота, създаваше илюзия за прохлада и покой.
— Сухото море е голям изкусител — подсмихна се Талия.
На следващия ден пак се подложиха на безмилостния пек и продължиха дългото изкачване. Завариха платото изсъхнало, пролетната трева бе отдавна пожълтяла. Всички реки освен най-пълноводните се бяха накъсали на локви, разделени от дълги ивици пясък и чакъл. Но имаше дивеч в изобилие, по бреговете зрееха плодове и ядки, а до водата винаги оставаше по-малко от ден път. В сравнение със Сухото море преходите сега приличаха на разходка за отмора.
Щом стигнаха до река, течаща на запад, изкусните в лодкарството аакими обелиха огромни платна кора от близките дървета, втвърдиха ги над огъня и ги съединиха в дълги тесни лодки. След това им оставаше само да гребат лениво през деня и да се носят по течението до късно през нощта. Денем беше приятно топло, а нощем намираха свежест в прохладата. С приближаването към западния край на платото заваля — първите дъждовни капки, които Каран усети на лицето си от половин година. Пътуването щеше да е чудесно, само Игър да не хвърляше мрачната си сянка от последната лодка.