След около седмица криволичене из източните планини се добраха до пътя, който водеше на юг. Игър веднага се примъкна до Мендарк.
— Какво искаш? — посрещна го Мендарк с неприязън.
— Безпокоя се какво ли върши Рулке.
— Жалко, че не помисли за това, когато имахме шанс да го затворим завинаги!
— Това е минало, което няма да се върне — остро отвърна Игър. — Но още не е прекалено късно.
— Първо се нуждаем от оръжие — флейтата, ако не си забравил.
— Ти следвай този път. Все пак Рулке е само един, а аз имам цели армии в Туркад.
— Един, ама е карон! И разполага с пълчища гашади.
— Моите войски пък наброяват стотина хиляди бойци, закалени в битки. Ще му създам предостатъчно грижи.
— В такъв случай не се нуждаеш от мен — отбеляза Мендарк с тънка усмивчица.
Игър изкриви устни в погнуса от молбата, която се канеше да изрече.
— Мендарк, аз… аз нямам пари. Умолявам те, дай ми назаем злато, за да се върна с Туркад, и ще ти го изплатя в десеторен размер.
Мендарк изсумтя.
— За да си върнеш богатствата и империята за моя сметка, а после да се разплатиш с пари, които всъщност ми принадлежат?
— Не отричам, че те мразя и ще направя всичко възможно да те погубя — хладно заяви Игър. — Да ти напомня обаче, че в Катаза сключихме примирие, което спазвам. Знам, че и ти като мен поставяш добруването на Сантенар над собственото си благоденствие.
— Какво ще правиш?
— Ще отида в Туркад колкото се може по-скоро.
— Сам ли? Ти, слепецът?
— Виждам по малко. Стига разправии! Ще ми дадеш ли пари?
Мендарк бръкна в раницата на Осейон и извади кесия, не по-голяма от яйце.
— Така да бъде. Вътре има сто златни тела. Погрижи се да ми върнеш хиляда, щом се прибереш в Туркад. А когато победим общия си враг, прекратяваме примирието.
Игър взе златото.
— Съгласен съм!
Стиснаха си ръцете, макар и доста небрежно.
Скоро пристигнаха в немалък град, където Игър нае коне и помощници. Макар че беше полусляп, изгледа заплашително Лиан, преди да тръгне.
— Пази се, летописецо. Няма да те забравя. — Младежът не го удостои с отговор. — Пращайте ми вестите в Туркад — извика на всички Игър и препусна бясно към Флуд, за да потърси кораб, който да го превози до града му.
Погледаха смаляващия се облак прах и отидоха да седнат пред някоя гостилница на крайбрежната улица.
— Ще потеглим към Флуд сутринта — реши Мендарк — и ако Пендер е спазил обещанието си, ще отплаваме с кораба му към Крандор, а оттам — пеша към Тар Гаарн и Хависард.
— Крандор сигурно е прекрасна страна — с копнеж промълви Каран. — Как бих се радвала да я видя!
— Прекрасна е — потвърди Талия, — но такава е и родината ти. Миналата година прекосих Банадор на връщане от Тулин. Ще те навестя през зимата, ако мога, и тогава ще ми покажеш всичко.
— Винаги си добре дошла, но не очаквай кой знае какво. Земята ми е бедна и сушава, не като вашата. Чувала съм, че при вас вали през всички месеци в годината, почвата е дълбока десет разтега, а ябълките наедряват колкото тикви.
— Май за Крандор се носят доста преувеличени слухове — ухили се Талия. — Да, връщам се у дома за пръв път от единадесет години. И аз бих се радвала да ти покажа моята страна.
— Може и това да стане някой ден.
— Каран, погледни — ето го „Хлапето“! — възкликна Талия.
Двете се клатушкаха по кея във Флуд, отвикнали от ходенето след няколко дни езда.
„Най-после!“ — каза си Каран. Дотегна й от месеци, прекарани на път, омръзнаха и всички, дори Талия и Лиан, а от факта, че до дома имаше още двеста левги, изпадаше в униние. Копнееше да остане сама.
В края на редица от шест кораба се виждаше прясно боядисаният и излъскан кораб на Пендер. Само избелелите и пооръфани платна подсказваха колко надалеч е плавал през тези месеци.
На Каран й беше трудничко да познае начумерения, нелюбезен Пендер в стопанина на този великолепен кораб, но пък можеше ли да сбърка това внушително шкембе и патешката походка?
— Пендер! — развика се весело тя, хукна и прескочи от кея направо на борда.
И той се ухили до ушите. Май беше още по-дебел и мърляв. Каран не можа да събере ръцете си около туловището му, когато го прегърна.
— Каран! Не съм си и мечтал да те срещна тук.
Не се бяха виждали от средзимната седмица, а средлетният ден вече бе отминал.
— Какво прави през това време? Погледни само кораба ми! Виждала ли си такова прелестно създание?
— О, не. — Тя напълно споделяше удоволствието му. — Талия ми го описа, но е по-хубав, отколкото си представях. Тя ми спомена и че е твоя съдружничка…