— Над това умувам, а и за други неща. Мисля си за дома.
Той не я разпитваше, а тя нямаше намерение да споделя.
Мъката, че е далеч от Готрайм, я глождеше все по-болезнено. Колко ли още е западнало имението заради войната? Не са ли пострадали нейните хора? Още ли се крепи старият Рейчис? Заплахата за света, надвиснала заради Рулке, я тревожеше далеч по-малко отколкото съдбата на обитателите на Готрайм и нейния дом. Но скоро той можеше и да не е вече неин, ако не започнеше да изплаща дълговете си…
И друг копнеж набираше сила у Каран, покълнал още след отпътуването й от Готрайм. Искаше да остави имението на свое дете, да му повери и родовите Предания. Но как да си го позволи насред всички тези несгоди? Много й се искаше да поговори с Лиан за това, но сякаш ги разделяше стена и тя не знаеше как да я преодолее. Не виждаше причина за неувереността си и все пак се боеше, че той ще посрещне с подигравки домошарските й мечти. Или пък направо ще я отритне. Затова Каран си мълчеше, таеше този копнеж в себе си и се улисваше в другия — да се прибере у дома.
Шанд също бе изправен пред препятствие в живота си и не му се говореше за това.
— Нещо не е наред ли? — попита все пак Каран по време на последната разходка. — Толкова си тъжен.
— И аз имам много неща да обмислям — бавно изрече старецът.
— Какви?
— Те… се случиха отдавна. Повратната точка в живота ми. Не мога да се примиря.
— Къде беше тогава?
— О, далеч, при Бурия Нгурле. Не искам да обсъждаме това — по-рязко каза той.
Сутринта на следващия ден Каран намери кратка бележка под вратата си: „Добра сполука! Ще се видим в Готрайм през зимата.“
Почувства се изоставена и за пръв път от много време изтича за утеха при Лиан.
— Шанд си е отишъл!
Това успя да го откъсне от писането.
— Миналото му е много любопитно. Нима някой би могъл да каже какво го тревожи?
— Така се грижеше за мен… Защо не поиска да му помогна?
— Той е особняк — отвърна Лиан. — От месеци си блъскам главата над думите му, които чух в Тулин, преди да те срещна: „Неведнъж съм проклинал съдбата. Беснеех, ругаех, заричах се да спра самото време, та дори и да го запратя назад. Но то не пропусна да ме прекърши и да ми отнеме всичко, за което милеех.“ Нали виждаш колко му е ядосан Мендарк? Няколко пъти го молеше за подкрепа в Катаза, а Шанд все отказваше. Какъв е бил, щом дори Мендарк е готов да поиска помощ от него? И що за човек е, за да откаже?
Каран не сподели, че си задава същите въпроси.
Навън изведнъж притъмня, вятърът забушува. Целият бряг опустя, виждаха се само хора, които припряно затваряха дебелите капаци на прозорците и вратите.
— Идва страшна буря, тайфун — обясни съдържателят, як ведър мъж с лунички по лицето. На дясната му ръка липсваха два пръста.
— Тайфун ли?! — повтори Лиан с възмущение, сякаш стихиите заговорничеха лично срещу него.
— Аз обикновено се радвам на бурите — промълви Каран.
— Значи ще бъдете щастлива на закуска… ако още имаме покрив над главите си. Това е сезонът на бурите. Миналата година се изредиха три за един месец. Третата едва не отнесе сградата в морето колкото и нависоко и здраво да е построена.
Бурята трупаше мощ полека вечерта и през нощта. Чувстваха се откъснати от света. Въздухът изстина, макар че беше разгарът на лятото. Съдържателят им обеща гореща супа и греяна бира с подправки.
— Дано Шанд да не пострада — отрони Каран, когато седнаха на масата в празната зала.
— Не ми се ще да съм на кораб в такова време.
Лиан отпи от бирата и погледите им се срещнаха над ръба на халбата. Тя отново видя предишния Лиан, най-добрия си приятел.
— Да си отиваме у дома — прошепна му тя и изведнъж се смръзна от срах, че ще й откаже.
— Ами да, да си вървим — отсече той. — Качваме се на първия кораб!
— Но аз трябва да се отбия във Фошорн по пътя, да видя какъв е бил някога Мостът на небесната дъга и да се сбогувам със Селиал. Оттам си тръгваме. Ти къде би искал да отидеш?
— Не и в Туркад! — разпалено отвърна Лиан.
Каран потрепери.
— Игър вече трябва да е пристигнал. А ние в Готрайм сме между Туркад и Шазмак… Сигурно там ще продължи всичко. Ще дойдеш ли с мен? Преди време ми обеща.
Гледаше го уплашено.
— Сякаш е било преди години. — Лиан се замисли за бивака им до град Нарн, малко преди целият им свят да се пръсне на парчета около тях. — Тогава бях друг… Ще дойда, то се знае. Нямам търпение.
— Няма да е каквото би искал — още повече се притесни Каран. — Бедно имение, а заради войната… Едва ли ме чака нещо друго освен труд до изнемога.
— Ти да не ме мислиш за богаташ? — прихна той. Изсипа съдържанието на кесията си върху масата между паниците със супа. — Това е цялото ми имане. — Преброи парите. — Двадесет и седем тара и няколко медни монети. Боя се, че няма да стигнат и до Готрайм. Как се разпиляха…