Постъпи предвидливо, защото яростен удар на бурята натика прозореца в стаята, късчета стъкло и трески се разлетяха навсякъде. Всичко, което вихрушката не помете от пода, беше залято с вода. Едно стъкълце се заби в петата на Лиан. Пламъчето на фенера се мяташе, по стените подскачаха уродливи сенки.
Той извади стъклото от крака си и обви Каран с ръце. Притискаха се един към друг, а ревът на урагана тресеше всичко. В миг част от покрива изхвърча нанякъде с пронизително скрибуцане. Летвите и мазилката на тавана изчезнаха като от взрив. И двамата неволно изпищяха. Завивките и дюшекът се изстреляха през дупката, последвани от всяка по-лека вещ в стаята. Изведнъж Лиан и Каран се отделиха от пода и си удариха главите в дъските на леглото. Фенерът се строши в отсрещната стена и угасна.
Свираха се под голото легло, пороят ги обливаше — никой от двамата не си бе представял, че е възможен такъв дъжд. Никак не им допадаше да седят във все по-дълбока локва. Неудържимите струи пълнеха стаята така, че водата не успяваше да изтече под вратата. От време на време по няколко керемиди изтрещяваха върху леглото.
Много по-късно, когато вятърът започна да стихва, Лиан изпълзя да отвори и заклини вратата. По стълбата се изля същинска рекичка. Върна се под леглото и не се отдели от Каран до края на нощта.
До сутринта тайфунът се поукроти, макар че дъждът не спираше. Дрехите и раницата на Лиан ги нямаше, само Каран успя да опази своите. Той обу един от широките й панталони и слезе на първия етаж. Съдържателят вече разчистваше и пренасяше храна и мебели в онази част на сградата, където покривът бе още цял.
— Е, преживяхме още една буря — обобщи той жизнерадостно, нагласи си стол и се зае да чупи по две яйца наведнъж с трипръстата си ръка. — Какво да ви приготвя за закуска?
Лиан се стъписа от прекрасното му настроение.
— Но странноприемницата ви е доста порутена…
— О, случва се! Не зависи от нас. Ще сложим нов покрив за около седмица. Печката си гори, има шунка, яйца и лук… а и много хляб остана от вчера. Само поръчайте и ще е готово завчас.
Докато си изяждаше закуската, Лиан се опитваше да проумее случката през нощта. Дали Рулке имаше власт над съзнанието му, без той да знае? Дали неволно не изпълняваше заповедите на карона? Съдейки по погледите, които му хвърляше, седналата срещу него Каран се питаше същото.
Няколко дни след бурята в пристанището влезе разнебитен малък кораб, пренасящ стоки по крайбрежието на Фаранда. Капитанът се зарадва, че го наемат за плаване до Фошорн и по-нататък, защото заради тайфуна трябваше да извърши твърде скъп ремонт. По това време Селиал вече бе само кожа и кости, главата й бе като на мъртвец, а бялата й коса провисваше като слама. Едва събираше сили да направи крачка-две.
Веднага след най-неотложните поправки на гемията аакимите, Каран и Лиан се качиха на борда. С благоприятни ветрове стигнаха до Тикадел за броени дни. Там аакимите се уговориха с капитана да ги чака една седмица, за която щеше да получи половината от досегашната сума на ден, и му предложиха толкова злато за следващия маршрут, че той дори и не помисли да им откаже. След това потеглиха между високите дюни.
Влажният задух ги принуди да покрият носилката на Селиал с намокрен плат, но тя понасяше тежко жегата, а досадните папатаци я тормозеха неуморно.
Вървяха и денем, и до късно през нощта под все по-пълната луна. Само още няколко дни изминаха, преди да застанат пред невероятната бездна на Бясната вода, чиито отвесни стени се спускаха на петстотин разтега. Две стъпаловидни черни колони, съперничещи по височина на Голямата кула в Катаза, бяха единствените остатъци от Моста на небесната дъга, който някога се бе простирал над протока, за да свърже Фаранда с континента Лоралин. Извисяваха се като стража над мъглата, закриваща изумителния канал. Далеч долу водите от две морета ревяха по великанския улей и се стоварваха край Трирог във водопад, разцепен от три върха. Тази стихия скачаше върху склоновете от още хиляда разтега височина, режеше скалите като сирене и пълнеше огромното солено езеро на дъното.
Нямаше по-могъщ водопад от този нито в Сантенар, нито в друг от Трите свята, но тук господстваше Сухото море. Езерото си оставаше като петънце в единия край на някогашното Перионско море. Жаждата на пустинята нямаше да бъде утолена никога.
Сложиха носилката със Селиал на земята до лявата колона. Тя протегна костелива ръка към Малиен, която й помогна да стъпи на немощните си крака. Белокосата старица плъзна върховете на пръстите си по проядената от солените ветрове резба върху камъка. Затвори очи, унесена в безметежен покой, сякаш колоната й напяваше „Предание за Моста на небесната дъга“. Аакимите, Каран и Лиан чакаха зад нея.