— Тук щеше да откриеш Велико предание, летописецо — промълви накрая Селиал, — ако камъните имаха дар слово. Бях обещала аз да ти го разкажа, но няма да издържа толкова. Уви, то ще бъде изгубено завинаги.
Тя се затътри към самия ръб и се олюля. Малиен я хвана здраво за лакътя.
— Не се бой — засмя се хрипкаво старицата. — Няма да скоча. Това място е свещено за мен. Каран, детето ми — повика през рамо, — ела! Ти също, летописецо.
Застанаха от двете й страни и тя хвана ръцете им.
— Ще ви покажа гледка, каквато не е имало от две хилядолетия — изхърка Селиал. — Взирайте се над урвата — добави шепнешком и за миг вдигна ръцете им над главата си.
Огромен завихрен облак се изтръгна от Бясната вода и скри всичко освен двете колони. В него полека се открои величавата извивка на мост, увиснал във въздуха като паяжина със своите наглед неправилни мрежи, прекрасен като утринната роса по паяжината.
Слънцето надникна през мъглата и златисто сияние плъзна от единия до другия край на моста, за да заискри във всички цветове на дъгата. Пръските се спуснаха обратно в пропастта и под призрачния мост светна втора дъга, символ на надежда в мрака. Лиан не бе виждал нищо по-прекрасно.
— Летописецо, опиши и това в сказанието си — заръча му Селиал. Тя сякаш нямаше възраст, очите й на пророчица светеха, бръчките на лицето й се бяха изгладили. — Никой на Сантенар няма да го съзре отново.
Те гледаха, хванали ръцете й. Мостът на небесната дъга се запази още минута-две и избледня постепенно. Изведнъж от Бясната вода изригна нов фонтан и преди да рухне в бездната, заличи видението. Скоро останаха само двете черни колони в мъглата.
Ръката, която Лиан още стискаше, беше студена. Озърна се към Селиал — очите й зяпаха сляпо в пропастта. Макар че не падаше, тя беше мъртва. Лиан избърса сълзите си.
Аакимите изкопаха дупка в яката скала между двете колони, положиха Селиал вътре и оформиха камъните в дъга над гроба. Бдението продължи до края на нощта. Щом небето порозовя, всеки произнесе погребалното си слово, с което я изпращаше в дългото пътешествие през незнайното. Благослови я и Тенсор, на когото помогнаха да се изправи пред гроба. Малиен се прости последна с покойницата. Слънцето изгря и всички си тръгнаха, за да не се завърнат никога повече.
ВТОРА ЧАСТ
22.
Разплата
Седмица след седмица Мейгрейт изучаваше изкуството на предводителя с помощта на най-добрите наставници, които империята можеше да й осигури. Никога не бе преодолявала по-големи трудности, защото тези занимания противоречаха на цялото й възпитание и подготовка. Всеки път уроците, получени от Фейеламор, бяха завършвали с подчиняване на волята на Мейгрейт. Тя обаче не се боеше от непосилния труд, а му се посвети телом и духом. Чувстваше се добре, щом имаше цел пред себе си, ако ще напредъкът към нея да беше незабележим. А когато след време се наложи да поеме командването за пръв път, тя откри, че подобни умения не са й недостъпни, дори да не ги овладее до съвършенство. Те можеха да преобразят живота й, ако успееше да отдели достатъчно време, за да ги развие у себе си.
Лятото смени пролетта. Тя се научи да постига разбирателство с Ванхе, макар че напрежението помежду им не изчезваше. Той се опасяваше, че Мейгрейт ще стане неуправляема, тя пък се страхуваше, че маршалът през цялото време й дърпа конците. Но и двамата внимаваха да не си отправят предизвикателства. Опозорените гашади няколко пъти направиха опити да я отвлекат, но всеки път бдителната стража на Ванхе ги отблъскваше.
Лека полека, след яростни схватки в околностите на Туркад и на други места, войските на Ванхе надделяваха. Потушиха бунтовете и четири от петте армии отново бяха готови да изпълняват заповеди. Мейгрейт имаше чисто символично участие в изпълнението на тази задача, за която бяха нужни воини. Необяснимо защо обаче бойният дух беше небивало висок. Състоящите се почти изцяло от мъже армии се прекланяха пред нея, което Игър никога не би успял да постигне. Знаеха, че тя не се отнася към тях с надменно безразличие.
Един ден бе задълбала в дневниците на Игър и стараеше се да измъкне нещо от неговите стратегии и планове, за да измисли как да се справят с гашадите, когато на прага застана вестоносец. Тя вдигна глава. Отдавна се боеше от новините, които й носеха денем вестоносците, а нощем — шпионите.
Само в една област от империята не можеха да наложат властта си — Банадор. По-точно казано, бяха отнели от гашадите всичко останало, но те с необяснимо настървение се бяха вкопчили в тези бедни, никому ненужни земи. Защо ли бяха толкова важни за тях? Може би защото се намираха най-близо до тяхното ново леговище Шазмак? Гашадите рядко попадаха в плен и не казваха нищо. Каквито и да бяха подбудите им, те успяха напълно да разложат отвътре Втора армия на Игър, изпратена в Банадор. Трябваше да бъде направено нещо, и то по-скоро.