Дилман застана ненадейно пред нея.
— Намерих извор — прошепна й той. — Не е далеч.
— Заведи ме там!
Мейгрейт бездруго усещаше как илюзията отслабва.
От изворчето се събираше локва в подножието на скален отвес. Колко ли мъгла щеше да се разстели от тази вода? И това беше по-добре от нищо. Тя задържа заклинанието в мислите си и потопи свитите си юмруци. По средата се разду мътно облаче. „Побързай, след малко ще е късно!“
Тя се съсредоточи, мъглата се закълби около ръцете й и излезе от падинката. Мейгрейт побърза да извади юмруците си от водата, а белите валма вече се спускаха в долината.
Тя се качи върху зъбер, откъдето виждаше пътя. Нейните войници тъкмо излизаха от шубраците. Отляво мъглата се преливаше сребристо под луната, разделяше се на бели езици по склоновете. Главата я цепеше от настървението, с което се опитваше да побутне тези прикриващи петънца към вражеския лагер, а те все хлътваха по някой улей в погрешна посока. Влиянието върху времето беше мъчно занимание и ничий ум не би работил безупречно с толкова сложно явление.
До пътя стигнаха няколко разпокъсани кълбенца, реещи се с лекия вятър. Тя изостави магията и пак насочи вниманието си към напредващите колони, които доближаваха лагера по пътя от двете му страни. Илюзията се разнасяше и войниците се виждаха. Тя я остави да изчезне откъм страната, където още имаше мъгла и вложи цялата си воля, за да прикрие другия отряд.
Оставаше им немалко разстояние до портата, когато в лагера се вдигна силна врява — бяха ги забелязали. А под нея мъглата се разпиляваше в топлия въздух. Лунните проблясъци по пътя изведнъж преобразиха в колона тичащи войници… на цели петдесет крачки от портата. Някой биеше яростно камбана зад оградите. Нейните отряди се хвърлиха напред и скоро се разгоря безмилостна битка.
В същия миг Мейгрейт отлетя назад от скалата, където седеше. Илюзията й бе разбита с неумолима свирепост. Тя се просна зашеметена.
— Лар? Лар?! — Дилман разтърсваше рамото й. — Добре ли сте?
Малко оставаше да се разплаче. Мейгрейт изохка и той й помогна да стане.
— Лар, нуждаем се от вас — примоли се съкрушен.
А Мейгрейт осъзна, че мръзне в задушната нощ.
— Не се отчайвай, Дилман — подхвърли му тя с пресилена усмивка. — Още не съм влязла истински в сражението.
Двамата хукнаха към лагера. При портата бе имало такава касапница, че тя се извърна, нямаше сили да гледа купищата трупове. Стотици бойци бяха повалени, докъдето погледът й стигаше. По нейна заповед…
— Да вървим! — изхърка Дилман и я задърпа покрай посечените мъртъвци.
Войниците от Втора армия се биеха като обладани от зли духове. „Май си е точно така“ — мярна се в ума на Мейгрейт. А Ванхе позна, че скоро ще вкусят горчилката от нейната неопитност. Заради изтощението от устремния поход мислите й вече се разбъркваха. А какво ли им беше на мъжете в двата отряда?
В небето непрекъснато излитаха осветителни ракети. Две паднаха насред лагера и подпалиха палатка. Светлината помагаше и на двете страни, но нейните хора като че се ободриха.
Мейгрейт нямаше на какво да се радва. Заради глупостта й всяка минута падаха десетки бойци от Първа армия. Бе подценила гашадите. Тяхната несломима воля тласкаше напред бунтовниците и подронваше решимостта на отрядите й. В гашадите беше ключът към изхода от битката. Не успееше ли да ги пречупи, с Първа армия беше свършено.
Подреди откъслечните си представи за различните части на лагера, за да е по-вярна догадката й къде са се скрили гашадите. Небето просветляваше. Тя подтичваше тромаво между палатките сред хаоса от бягащи хора, запалени платнища и ръкопашни схватки. Край нея се изниза върволица бягащи — бяха от нейните войски, захвърлили оръжията си. Още мнозина се бяха втурнали обратно към портата, гонени от врага.
Висок мъжага се хвърли да я посече с меч. Тя рязко вдигна ръка в заклинание, което извън омагьосания лагер щеше да го просне по гръб, но тук дори не отслаби устрема му. Мейгрейт му се изплъзна със скок встрани и хукна към средата на лагера. Онзи връхлетя някого от нейните войници и стовари острието си по шията на нещастника.
Тя навлезе тичешком в площадка, осеяна с трупове и умиращи, повечето пак от нейните хора. Вражески войник се бе проснал на окървавената трева точно пред нея.
Мейгрейт коленичи задъхана.
— Къде е палатката на гашадите?
Смъртно раненият мъж стенеше от болка. Цялата му куртка отпред беше подгизнала в червено. Тя положи длани на главата му и издърпа болката наведнъж, за което щеше да си плати прескъпо по-късно.