— Къде са? — изкрещя в лицето му.
Той вдигна ръка.
— През три реда! — Сочеше наляво. — В сивата…
Главата му тупна на земята — беше мъртъв.
Мейгрейт се втурна натам. Макар и зараснали, раните, които Тилан й беше нанесъл преди месеци, се разлютяваха на всяка крачка. Голяма група от армията й отстъпваше припряно. Противниците ги изтласкваха упорито, рискувайки безогледно собствения си живот. Тя потисна отново ужаса от нехайството си, с което беше хвърлила толкова хора към гибел.
Ето я сивата палатка! Вътре се местеха сенки. Нямаше време да измисли нищо. Мейгрейт влетя в палатката. Четирима мъже и четири жени от гашадите седяха на скамейки, подредени в квадрат. Пета жена стоеше до маса по средата. Сториха й се толкова еднакви, че не позна никого. Дълбоко съсредоточени, те не успяха да реагират в първите мигове.
Сиво табло на сини и червени квадрати заемаше масата. По квадратите бяха скупчени сиви фигурки, явно обозначаващи части от Втора армия, а войските на Мейгрейт бяха в зелено. Тъкмо се взря в тях и жената с огромно усилие придвижи сива фигура, с която изблъска от масата две зелени. Навън се разнесе оглушителна шумотевица, а главата на Мейгрейт щеше да се пръсне от напрежение.
Тя изпъшка неволно. Всички глави се обърнаха тутакси към нея. Толкова й се виеше свят, че не знаеше как се задържа на крака, гаденето вече притъпяваше сетивата й. В гърдите я прободе болка като от острие — усещането за смъртоносния удар, от което бе облекчила мъжа навън. Ей сега щеше да падне в несвяст. Битката беше загубена. Всичко беше загубено!
23.
Чародейката
Пътуването на Игър от Фаранда не беше приятно. Щом се раздели с останалите, препускаше на юг толкова стремително, колкото му позволяваха увредените очи. Все пак преливаше от удоволствие, че се отърва от угнетяващото присъствие на Мендарк, а копнежът му по Мейгрейт нарастваше неудържимо. Във Флуд си нае двама помощници и веднага се качи на кораб. Не му провървя — този морски съд се оказа бавна, прогнила, гъмжаща от плъхове черупка, която се клатушкаше и при най-лекото вълнение. Игър обикновено понасяше добре и бурите в открито море, но този път си изповръща червата.
Някъде около Сифтах ги подгониха пирати и ги спаси само промяната в посоката на вятъра. А щом се насочиха на юг в Туркадско море, на кораба плъзна дизентерия и всички премаляваха от разстройството. Носеха се безцелно дни наред по вълните, защото нямаше достатъчно здрав моряк, който да се занимава с платната. Водата за пиене се покри с гнусна зелена ципа, а когато отвориха едно буре с осолено свинско, намериха вътре бъкаща купчина личинки.
Екипажът си знаеше кого да обвинява за проклетия късмет — високия, вечно смръщен пътник, осакатен от частичната си слепота. Подшушваха си, че бил магьосник, и окаяното им плаване беше най-доброто доказателство за това.
Една сутрин Игър се събуди от жесток ритник в бъбреците. Никой не искаше да си навлече злощастие, като убие магьосник. Вързаха му обаче ръцете и го пуснаха в лодка заедно с невинните му помощници. Избутаха я встрани от борда, без да дадат на прогонените мъже весла, храна или вода.
Двамата наемници си помогнаха взаимно да се развържат, но не докоснаха въжетата на Игър. Той не събра сили нито да се защити, нито дори да се освободи. Морето ги подмяташе един ден и една нощ. На втората сутрин Игър отвори очи от шума на разбиващи се вълни. Лодката се плъзгаше край пуст скалист бряг. Помощниците прибраха златото му и скочиха във водата.
Той яростно претриваше дебелите въжета в ръба на една дъска, но те си бяха все тъй здрави и след час, когато лодката се удари с единия борд в камъните и се преобърна. Игър политна към покритите с миди скали, поредната вълна го запрати към брега, после го повлече обратно.
Най-сетне и неговият късмет проработи — следващите вълни бяха по-малки и с тяхна помощ пропълзя над линията на прибоя. Разръфа въжетата в ръба на строшена черупка на стрида и се заклатушка между скалите. Добра се до някакво село.
Дотътри се до колибата на старейшината. Оказа се, че е жена. Различаваше само силуета й през своите възпалени от слънцето и покрити със сол клепачи.
— Ще ми помогнете ли? — изграчи Игър.
Кървеше навсякъде от стотиците порязвания след ударите в скалите.
— Какво да направим за вас? — попита тя.
Имаше доста младежки глас за знахарка, за каквато я помисли той.
— Трябва да се добера до Туркад.
— Няма кой да ви откара дотам.
— Щом е така, докъдето можете. Моля ви.
— Че това ще ви струва цели пет сребърни тара! — натърти тя, сякаш говореше за половината богатства на света.