Не почиваха нито денем, нито нощем, само сменяха конете. Профучаха през мрачната Фейдонска гора, която стигаше до северните граници на Банадор. Следобед на другия ден бяха в прашния град Рейдомин, където пак се качиха на нови коне. Игър приличаше на буреносен облак. Все му се струваше, че надушва потоците от кръв.
Слънцето изгря, Долода вече се изсулваше от седлото от преумора. Игър смуши коня си и я подпря да не се търкулне на пътя. Сам се изненада, че направи това. Мейгрейт го бе променила.
Утринното небе също се озари в кървави оттенъци. Навсякъде се виждаха пушеци, почернели развалини и овъглени трупове на животни.
— Колко остава? — извика Игър на водача, когато свърнаха от главния път по пътека с коловози, която май криволичеше покрай всяко хълмче в Банадор.
— Поне осем левги. Още един ден, ако не намерим други коне.
В тази пустош не намериха дори кранта. Околните земи бяха обрани до шушка. Игър си представяше със страх, че армията му е избита, а Мейгрейт — мъртва.
Мейгрейт потисна замайването. Съдбата на армията висеше на косъм, само тя можеше да спаси войниците. Гашадите не помръдваха. Тя долови, че не са в състояние да шавнат, докато държат под контрол войските си. Мейгрейт впи поглед в очите на жената, която стоеше до масата, и стовари волята си върху нея. Веднага почувства и нейната съпротива, и отпора на осмината по скамейките. Главата й кънтеше.
„Не се предавай! Ще успееш. Ти можеш…“ Щом досега бе надделявала над тези твари, защо да не го стори отново? Позволи на свирепостта да избуи в душата й, за да избухне в такава ярост, че жената срещу нея подбели очи. Гашадите се задъхаха в мимолетен пристъп на слабост и Мейгрейт налетя сред тях със светкавични ритници.
Масата се катурна, фигурките се разпиляха, а жената до нея притисна длани към слепоочията си и започна да вие. Някой от мъжете понечи да се изправи, но пльосна върху масата. Драпаше упорито да стане и Мейгрейт го повали с един удар, грабна таблото с квадратите и го развъртя, за да си пробие път към изхода. Щом изскочи навън, пречупи го на две и захвърли половинките в най-близката помийна яма.
Отдясно изреваха множество гърла наведнъж. „Твърде късно! Армията е победена, аз — също…“ Гашадите се изсипаха от палатката зад гърба й. Усещаше как й отнемат силите с натиска на волята си, а тя бездруго вече страдаше от злоупотребата с магия. Спъна се в труп и те я догониха, докосванията на техните сякаш гумени пръсти я накараха да се свие от погнуса.
— Най-сетне! — възкликна сбръчкана жена, ликуваше като от сбъдване на отдавнашна мечта.
Притисната с лице в прахоляка, Мейгрейт внезапно проумя каква е истинската цел на всички вражески маневри през това лято. Самата тя! Толкова мъки и разруха само за да я подмамят надалеч от охраняваната твърдина, да я върнат на Рулке. И тя се беше хванала в клопката.
С ъгълчето на окото забеляза, че един от гашадите скочи в помийната яма, без да се двоуми. След няколко минути щяха отново да имат своето табло с фигурките, за да определят хода на сражението. Мейгрейт си каза, че сама е добавила още една беда в дългия списък. Несравнимо по-добре щеше да бъде, ако не се бе намесвала.
Петима гашади тръгнаха в жива стена отпред, други двама я хванаха за главата и краката, за да я отнесат. Тя изпъшка безпомощно. Що за глупачка! Тръгна на война, уж да направи добро…
Групичката заобиколи устремено поредната палатка. Внезапно пуснаха пленницата да падне по гръб и се заковаха на място. Мейгрейт изви глава. Поне сто нейни войници бяха обкръжили гашадите, притичваха още мнозина.
— Хвърлете оръжията си! — изкрещя офицер.
Жена от гашадите нададе рев на срам и безсилие и скочи срещу тях. Съсякоха я незабавно. Над Мейгрейт блесна острие на нож, а тя не можеше да се опази.
— Не! — отекна викът на друг гашад, който се стовари върху нея.
Върхът на ножа се подаде от гърба му и я боцна в гърдите. Нападателят отскочи стъписан.
— Заклехме се… — изгъгна прободеният и умря.
— Не разбирам — поклати глава някой от нейните офицери, когато войниците отведоха отчаяните гашади.
Мейгрейт се обърна по гръб и някак се подпря на длани и колене, подгизнала от главата до петите.
— Заклеха се пред Рулке, че ще ме бранят дори с цената на живота си… — промърмори и пак се свлече.
Войниците я вдигнаха на ръце сред тържествуваща врява. Бяха победили в битката, а скоро щяха да освободят и Банадор. Но Мейгрейт си мислеше с какви загуби бе платена тази победа и не намираше никаква радост в душата си.