Игър мъртъв? Не се сети, че Фейеламор може да не е видяла всичко до края или дори да е прибягнала до лъжа. Ако той вече не беше между живите, какъв бе смисълът да остава с армията му?
А Фейеламор я остави да се отдаде на скръбта, докато размишляваше. Боеше се до смърт от Рулке. Той бе имал толкова време да започне осъществяването на плановете си, а тя още нищо не бе предприела. Нуждаеше се от Мейгрейт повече от всякога и имаше един-единствен шанс. Но трябваше да пипа меко.
— Любовникът ти несъмнено е мъртъв — повтори тя, но по-мило. — И ти няма какво да правиш тук. Какво си се вкопчила в тези чужди за тебе хора? Зарежи ги да си воюват, щом им се иска. Съществата от коренната раса са големи почитатели на войните, но и тази нищичко няма да промени. Аз си тръгвам и повече няма да се върна. Наближава времето, за което се трудих неспирно през дългите векове на нашето изгнание. — Фейеламор коленичи смирено. — Ела с мен, Мейгрейт. Ти си ми необходима.
Мейгрейт беше объркана и беззащитна. „Необходима!“ За пръв път чуваше тази дума от устата на Фейеламор. Винаги й говореше за дълг. Но пък нейната господарка умееше да управлява чувствата си според случая…
— И ти ми казваш, че съм ти необходима, както Ванхе преди тебе. Повярвах, че целите на Игър са достойни, иначе защо да се привързвам към него? Би трябвало да остана тук. Да, знам, че съм желана само заради онова, което мога да направя за тях! Но Ванхе се отнася с уважение към мен. Ти пък открай време ме обвиняваш, унижаваш ме с внушенията си, че за нищо не съм годна. И какво ме засяга дали фейлемите ще се върнат някога на Талалейм? Те се постараха да ме отчуждят от себе си. Няма да дойда с тебе!
— Навън си приказват как цялата Втора армия щяла да бъде екзекутирана или продадена в робство. Ти подписа ли заповедта?
— Не — прошепна вторачената в нея Мейгрейт.
— След като им върна всичко, което бяха на път да загубят, това ще е последното ти предназначение. Да узакониш отмъщението и убийствата. Колко ли време ще се мъчиш да заличиш този спомен? Аз никога не съм стигала до такава жестокост спрямо тебе. Свършиш ли си работата, ще се отърват и от тебе.
Фейеламор се прокрадна по-наблизо — сдържана, непреклонна, прекрасна. Очите й сияеха златисто. Мейгрейт бе забравила за хипнотичните заповеди, които нейната господарка й бе нашепвала в мочурливите гори на Орист, и дори не помисли да издигне преграда пред съзнанието си. Отдръпна се, но нямаше къде да бяга. Целият й животи обучение бяха подготовка за подобен миг и нищо не би възпряло Фейеламор да се възползва.
С първото докосване принудата я завладя. Мейгрейт не намери у себе си дори помен от силата, с която беше съкрушила Тилан, с която бе командвала и изисквала подчинение. Тя се бе спотаила някъде надълбоко.
— Умолявам те, ела — промълви Фейеламор. — Истина е, че се държах гадно с тебе, и това е едно от многото ми злодеяния. Но нека оставим миналото зад гърба си. Настъпи часът, за който се подготвяше. Каквото и да си мислиш, не те лъжа — обичам те като своя дъщеря. Никоя друга не може да те замени в това решително време. Облечи се. Ето ти торба, събери си дрехите и ценните вещи. Нека ти помогна.
Мейгрейт зърна и сълзи в ъгълчетата на очите й. „Не се налага да стигаш чак дотам“ — рече си цинично. Всъщност почти нямаше свои неща, само дрехите и подаръка от Игър — гривна от слонова кост, толкова стара, че изрязаните по нея орнаменти не се различаваха. Харесваше я заради древността и простотата й. Сложи я на китката си до абаносовата, която бе получила след раждането си от своята незнайна майка. Черно и бяло… Същински символ на преходите в живота й.
Колкото и замаяна да беше, облече се за минута-две. Настроена хем свадливо, хем опърничаво, тя все пак не успя да се възпротиви. Скоро торбата се напълни. Мейгрейт стоеше до походното легло и притискаше към гърдите си дневника, в който описваше всекидневните дела на армията. По корицата му капеха сълзи.
— И той ли ти е скъп? Вземи го, ако ще те утешава.
— Това е вече минало — прошепна Мейгрейт и го сложи на масичката.
Фейеламор я хвана за ръката и я издърпа навън. Гъмжеше от войници, но илюзията беше толкова съвършена, че никой не спря погледа си на двете жени.
Минаха край палатка, около която се люшкаха мъже, опиянени и от виното, и от изумителната победа. Неведнъж споменаваха името на Мейгрейт със страхопочитание. Наблизо бяха и двете палатки на лазарета. В едната крещеше войник, когото трима души едва удържаха. Хирургът режеше разкъсания му крак. Мейгрейт надникна и позна Дилман, своя верен водач. „Аз му причиних това. И какво го чака?“ Понечи да отиде при него, но принудата не отслабваше.