— Трябва да тръгваме — напомни Фейеламор.
По изгрев бяха отвъд долината. Навлязоха в гората и изчезнаха между дърветата. Вървяха на север.
След три денонощия езда Игър вече се гърбеше на седлото. Долода беше вързана за своето, конят й пристъпяше мудно. Излязоха внезапно от гъстата пушилка и се озоваха пред Стражеви пост.
— Назовете имената си! — извика им кривокрак мъж с посивяла превръзка на главата, който носеше униформата на Първа армия.
Долода се разсъни.
— Идва господарят Игър. А ти кой си?
— Господарю! — отдаде чест войникът. — Разгромихме ги!
— Къде е Мейгрейт? — сопна му се Игър.
— Възстановява се в командирската палатка — посочи часовият, чието лице грейна при споменаването на името й.
Игър се извърна, за да не гледа тези изпълнени с обожание очи, и се завтече към палатката. Дръпна рязко платнището. Очите му различаваха само фенер, чийто фитил догаряше в последните капки масло.
— Адютант, тук ли е Мейгрейт?
Но вече знаеше отговора. Палатката бе празна. Тялото му се сгърчи. Пестеливата Мейгрейт не би оставила фенера запален посред бял ден.
— Къде е тя?! — изрева Игър.
Никой не я бе виждал.
— Адютант!
Долода се изпъчи.
— Намери я!
Скоро помощничката му притича обратно.
— Изчезнала е някъде. Намерихме следи, водещи към южния край на долината, но никой не я е забелязал да си отива.
Игър отново обиколи палатката. Този път долови нещо познато… намек за присъствието на Фейеламор.
— Редник Ванхе да се яви при мен! — изръмжа Игър.
— За маршал Ванхе ли говорите? — смутено попита Долода.
— А ти адютант Долода ли си, или робинята Долода? — процеди той със смъртна заплаха.
Младата жена си плю на петите.
Мейгрейт я нямаше и никой не знаеше накъде се е отправила. Но Игър беше уверен, че това е краят за тях. Тя го беше надраснала и никога нямаше да си я върне. Не издържаше на мъката и се справи с нея по единствения познат му начин. Отново се превръщаше в машина, лишена от човешки чувства.
Изкуцука начумерен от палатката и първо разжалва Ванхе. След това подписа заповедите за екзекуция. По залез Втора армия вече не съществуваше.
24.
Пиршество с бамунди
След като положиха тялото на Селиал за вечен покой при Моста на небесната дъга, Каран и Лиан изтърпяха тежко плаване — заради устойчивите западни ветрове разнебитеното старо корито все заравяше нос във вълните. Аакимите мълчаха, затворени в себе си, Каран също.
Неочаквано, както често се случва в морето, дългият сив бряг на Трипсай се подаде над белите запенени гребени и Каран се изтръгна от съзерцанието. Малиен й говореше.
— Какво казваш? — смънка Каран унесено.
— Попитах те накъде ще се запътиш сега. Ние ще продължим на запад към Голямата библиотека.
— Че за какво ви е да ходите там?
Каран бе предположила, че ще се върнат в Туркад, а това я изправяше пред всевъзможни затруднения — например как тя и Лиан да се доберат до нейния дом.
— Имаме си своя работа там.
— Аз си отивам вкъщи — напомни Каран. — Предпочитам да ни оставите в най-близкото пристанище… май се наричаше Сифтах.
— Ще минете ли през Туркад? — осведоми се на свой ред Малиен, докато отиваха да говорят с капитана.
— Но там е Игър! — възкликна Каран. — Толкова ме е страх и за Лиан, и за самата мен. Готрайм е твърде близо до Шазмак, където може вече да се е настанил Рулке. Не знам какво да правя.
— Измъчват ли те сънища?
— Не и наскоро.
— Е, каквито и несгоди да ти предстоят, по-леко ще ги понесеш под собствения си покрив. Придвижвайте се обаче потайно, по най-безлюдните пътища.
— Така ще постъпим. Малиен, ти какво ще правиш, след като отидете в Зайл?
— Не знам. Сърцето ме зове на изток, към моя дом, но не смея да се върна, докато не приключи всичко. В Мелдорин вече нямаме нищо свое.
— Защо не ме навестиш в Готрайм? Винаги сте добре дошли при мен, макар и да не знам колко е пострадало имението в тази война.
— Благодаря ти. Може и да дойдем, но преди това имаме много работа за вършене.
Двете отидоха при Лиан, седнал в сянката на платното и прегърбен над своя дневник. Щом и техните по-плътни сенки паднаха върху него откъм гърба му, той подскочи с приглушен вопъл.
— Какво ти става? — учуди се Малиен.
— Ами… помислих ви за някой друг.
„По-скоро да слизаме от този кораб — рече си Каран. — Искам да сме само двамата и да се свърши най-сетне с тези страхове.“
На другия ден вече бяха пред рибарското градче Сифтах в североизточния край на Мелдорин. Виждаха хълмове, обрасли в шубраци и уханни билки, чийто аромат стигаше и навътре в морето.