Лодкарят ги остави при плитчини, през които не можеше да продължи, и двамата се запътиха по суша към Чантед.
Беше изминала още една седмица.
— Скоро ще стигнем — успокояваше я Лиан. — Ей там е, зад завоя.
— Знам — отвърна Каран, която пристъпяше морно до него и бършеше челото си. — Не се ли тревожиш как ще те посрещнат там?
— Почти не мисля за друго, откакто напуснахме Сифтах.
Стигнаха и до завоя в късния следобед. Вдясно от тях се носеха водите на Ганел, спаднали и кафеникави, както винаги през този сезон. Отвъд реката селяни жънеха късна пшеница, чиито класове бяха млечножълти в мъждивата светлина.
Изведнъж Чантед се открои в маранята — събрани натясно улици по склона, заобиколени с обикновена стена от пясъчник. В градчето едва ли имаше повече от пет хиляди жители. Най-горе се кипреше прочутата Школа на преданията — причудлива смесица от всякакви архитектурни измишльотини. А далеч зад нея личаха заснежени планински върхове.
Затътрузиха крака по нагорнището към портата, пред която стояха двама стражници.
— Досега не е имало стража денем — изненада се Лиан. Изглеждаше уплашен и посърнал. — Ами ако откажат да ме пуснат?
— Аз ще говоря — отсече Каран. — Стой зад мен и си затваряй устата.
Тя се изпъчи и доближи стражниците.
— Аз съм Каран Елиенор Фърн от имението Готрайм в Банадор — представи се гордо. — С мен е моят мъж.
Погледът на единия войник се промени недоловимо, сякаш бе чувал за нея. Изгледа я от висотата на огромния си ръст и се ухили.
— Много път сте била дотук, госпожо.
— Повече от година не ме свърта на едно място! Може ли да влезем?
Той се поклони.
— Хората от Банадор и особено от Готрайм винаги са добре дошли.
Лиан се промуши с нея, а стражниците изобщо не разпознаха в този брадясал и измърлян от пътуването човек известния разказвач, прогонен оттук преди година. Щом се озоваха в града, видяха опъната над улицата огромна обява за ежегодния празник, до който оставаха броени седмици. Тогава населението щеше да се утрои за малко и никой закъснял не би могъл да си осигури постеля, колкото и пари да предлага.
— Олеле… — въздъхна Лиан, когато минаха нататък.
Дори Чантед не бе останал незасегнат от войната. Вляво имаше цяла редица опожарени къщи и в момента там се трудеха хора, които събаряха и разчистваха останките, за да бъдат построени нови сгради. Накъдето и да се обърнеха, виждаха следи от разрушения. Градът щеше да се нуждае от всяка похарчена тук монета по време на празника, за да излекува раните си.
Каран и Лиан стигнаха до оградата на школата. Древната Арка на знанието, под която майсторите и учениците влизаха в школата, беше разбита и зацапана. Неколцина зидари я възстановяваха усърдно.
Лиан спря и се загледа отвъд арката. Каран като че го дочу да подсмърча.
— Нали уж мразеше това място?
— Да, накрая. Нямах търпение да се махна. Но сега дойдох отново и… Нали тук прекарах поне половината си живот? Да вървим. Ще си намерим евтин подслон наблизо.
— Знам. Аз отсядах в „Ораторът“, по-евтино няма.
— В онази бърлога, гъмжаща от бълхи! Не сме толкова закъсали!
Каран се засрами, че е такава скъперница. Избраха си малко по-прилична странноприемница, наеха стая и Лиан плати на едно момче, което видя на улицата, да предаде съобщението му. Уистан си оставаше наставник на школата и трябваше да спазват правилата. Изкъпаха се, изпраха оръфаните си дрехи и тръгнаха към близката гостилница, пак от най-евтините.
— Винаги идвах тук като ученик — сподели Лиан.
В този миг някой изкрещя името му. Висока и пищна млада жена излетя през вратата и се хвърли на врата му.
— Тандайи! — изрева той и заподскача с нея насред улицата.
Озъбената Каран огледа съперницата си от главата до петите. Ама че хубавица… Дълги крака, закръглени гърди, пълни устни и палави искрици в очите. В радостта им от срещата май имаше твърде много страст и това момиче явно не смяташе Лиан за по-голям брат.
— Толкова ми липсваше! — забърбори Тандайи. — Какво ти направиха? Уистан и думичка не обели за тебе. Ти чу ли как напреднах? Вече съм летописец и ще имам свое сказание на празника. Ела непременно.
Каран се двоумеше, хванала дръжката на вратата. Толкова неловко положение… Защо ли Лиан все залиташе по ужасно високи красавици с щръкнали гърди? И защо самата тя вечно изглеждаше, все едно са я влачили в калта? Преодоля чувствата си с огромно усилие.
— Здравей — протегна ръка. — Аз съм Каран.