— Тандайи Морн — представи се другата и също й взе мярката с поглед. — И ти ли си летописец? — попита недоверчиво.
Каран ужасно се притесни. Дрехите й едва ли не се разпадаха, а и с какъв занаят можеше да се похвали.
— Не съм. Аз… имам земя.
Тандайи се слиса, но се овладя веднага.
— Ще ви оставя да си поговорите — смънка Каран в отчаяното си желание да се махне. — Умирам от глад.
Вмъкна се припряно вътре, преследвана от гърления смях на Тандайи.
След малко дойде и Лиан, но за неин ужас жената също се настани на тяхната маса. Каран си пиеше чая и търпеше Тандайи да я разглежда крадешком.
— Каран, откъде си? — попита тя накрая.
— От Готрайм!
— Прости ми, но къде се намира?
— Не вярвам да си чувала за имението. То е в планините на Банадор.
Тандайи се опули, прозрението я споходи постепенно.
— Значи ти си Каран от Банадор… Каран с Огледалото!
На Каран никак не й се искаше да говори за себе си с първия срещнат, затова потвърди почти шепнешком.
Тандайи се пресегна над масата да хване ръката й.
— Не си… каквато си представях, но какво от това?! Тук си прочута. Разказвах за тебе, за да заслужа званието си. Изобщо не очаквах…
Смущението на Каран ставаше безпределно.
— Да не си очаквала, че се фръцкам в скъпи кожи и коприна? — подхвърли ехидно и си дръпна ръката.
Още малко и щеше да побегне, но Лиан стисна другата й ръка под масата и тя се успокои.
— Как научи за мен?
— Миналата зима разказваха за тебе из цял Мелдорин. А един книжник, който бягаше от войната, донесе историята тук.
— В Чантед пък винаги сме гладни за нови сказания — подсмихна се Лиан. — Случвало се е някои ученици да се сбият за правото да разкажат първи нещо.
Тандайи май се почувства уязвена.
— С никого не съм се била заради твоята история — промърмори сковано. — Чувах това-онова, още преди мълвата от Туркад да стигне до нас, и това сказание ме увлече. И сега се досещам защо… — Тя стрелна с поглед Лиан. — Помолих официално Уистан и той отсъди, че аз ще се справя най-добре. Може би ще поискаш някой път да чуеш сказанието ми…
— Може би — учтиво се съгласи Каран, но искаше единствено това мъчение да свърши.
— Ама че работа! — заяде се тя с Лиан вечерта. — Гърдите й направо изскачаха от блузата. Как ли няма да си мечтая точно тя да разказва моята история!
— Не си справедлива към нея — подхвана той колкото се може по-предпазливо. — Тя е изпълнена с уважение към тебе и се опитва да ти го покаже. В края на краищата е обикновена ученичка в школата, не е постигнала нищо особено в живота. А ти вече си знаменитост в Чантед. Името ти е в Преданията! — натърти той, сякаш не съществуваше по-голяма чест.
И точно така си беше.
— Не искам да ме споменават в Преданията — подсмръкна Каран.
Струваше й се, че се досеща съвсем ясно за какво си точи зъбите Тандайи.
— Значи няма друга като тебе в цял Сантенар — сопна се Лиан. — Съветвам те да внимаваш как се държиш, иначе учениците ще те сметнат за невъзпитана и горделива. Ще помислят, че си вириш носа пред тях. Все пак повечето са бедни, не като тебе с твоето имение, земя и гора, колкото и овехтяло да е всичко в Готрайм. А Тандайи е сред най-бедните. Трудеше се упорито, за да остане в школата.
— Тъй ли? — Каран избърса сълзите си. — Нима се държах надменно и грубо? Дано не си го е помислила. Следващия път ще внимавам.
Още рано сутринта ги повикаха при Уистан.
— Каран Фърн! — възкликна наставникът и стисна ръцете й със своите изкривени костеливи пръсти. — Неведнъж чух твоята история и всеки път ми харесваше още повече.
Каран не знаеше как да се държи с това грозно дребно човече. Споделеното от Лиан я бе настроило твърде зле към Уистан.
А наставникът на школата й се усмихваше.
— Познавах баща ти. Галиад беше извънредно умен. Често идваше в библиотеката, но не ми се вярва да е намерил каквото търсеше.
Тя веднага омекна.
— И аз дойдох с него преди много години. Седях на пода, докато вие двамата си приказвахте… в ей онзи ъгъл. А понеже вие пратихте Лиан да ме търси миналата есен, никога не бих могла да изплатя дълга си към вас.
Уистан се загледа за миг в младежа и дебелите му бърни се извиха.
— Сторих това от… не най-похвалните подбуди. Ако е било за добро, заслугата не е моя. Да не пилеем време! Винаги наостряхме слух за свързаните с вас случки, но научавахме за тях откъслечно през последната година. Нямаме търпение да чуем какво всъщност е станало, особено след Големия събор.
Войната и гашадите бяха отнели на хората в града илюзията, че безгрижното им охолство е непоклатимо. Уистан осъзнаваше болезнено колко се нуждае от силни приятели. И въпреки неуспехите на Мендарк през миналата година изглеждаше, че той не е загубил могъществото си. А името на Лиан се срещаше толкова често в разказите за войната и за Огледалото… Освен това го глождеше неутолимото желание на летописеца да узнае всяка новина, а по-добър източник от двамата пред него не би могъл да желае.