„Но колко ли е похарчил за това?“ — чудеше се тя, а вече облизваше сметаната. Шоколадът струваше колкото теглото си в сребро.
Денят мина неусетно — Лиан я водеше поред във всичките си любими местенца. Прекрасен, безгрижен ден, каквито рядко имаше в живота й. Поне за малко тревогите отстъпиха някъде в далечината.
Разхождаха се надолу по хълма, Каран носеше букет ириси. Срещнаха Тандайи. Този път не се и сети да ревнува от нея.
— Надявах се пак да се видим — подхвана първа Каран. — Какви са новините от Банадор? Отдавна не съм била там и се безпокоя.
— За Готрайм нищо не съм чувала — поклати глава Тандайи. — Знам обаче, че войната е нанесла страшни опустошения из равнините в подножията.
Разказът й отново потопи Каран в познатото чувство за безпомощност. Да не беше питала…
— Трябва да отида в библиотеката — промърмори Лиан, хванал се за издутия си корем след дългото угощение в негова чест. — Нали затова исках да минем през Чантед. Ти няма ли да дойдеш?
— Ами не — отказа тя. — Не и ако ще умуваш дни наред над документи.
— Няма да се бавя. Знам какво търся.
Каран изви вежда недоверчиво.
— Например?
— Свързано е с първото ми проучване заради „Предание за Възбраната“. Помниш ли как Фейеламор ме разпитваше тъкмо за него в Катаза? Изобщо не успя да скрие, че иска да знае кой е влязъл пръв в обгорената кула. Но щом й казах каквото знам, веднага се престори, че това не я засяга.
— Добре де — какво търсиш?
— Рисунките, направени на самото място от художниците, пътуващи с войските. А там е имало поне десетина армии. Всяка случка е била отбелязвана. Пак ще прегледам всички рисунки. Нещо ме озадачи предишния път, но нямах време да се занимавам с това. Изглежда някои от номерата на рисунките са били променени.
Слязоха в архива и Лиан прегледа поред всички картини и гравюри. На няколко се виждаше Ялкара със златните й накити. Аха, затова бе запомнил, че ги е имала… Зае се и със скиците. Отвърза лентата и хартиите се разпиляха, намачкани и пъхнати нехайно в калъфа. Той се вбеси.
— Кой е посмял да се отнесе толкова гнусно със скъпоценни документи?!
— Човек, който е бързал, за да не го сварят тук — предположи Каран.
— Това са първите скици, по тях са създадени картините и гравюрите. — Той се вгледа в поредицата рисунки, на които неколцина се готвеха да влязат в кулата. — Тъй си останало неясно кой пръв е проникнал вътре след унищожаването на флейтата. Има всевъзможни версии… — Лиан се смръзна, впил поглед в скицата, която бе взел. — Номерата не съответстват на каталога!
Каран подреди скиците на пода. Вземаше всяка и се взираше срещу светлината в избледнелите цифри. Подреди ги наново и започна да се оглежда.
— Какво има?
— О, две липсват, това е.
— Дали не са пъхнати в дъното на рафта? Всички си бяха на мястото, когато ги разглеждах миналата година.
Каран претърси навсякъде.
— Ами да, две от скиците липсват!
И той прерови купчината.
— Твърде странно! Май ги няма онези, чиито номера ми се сториха променени…
Спогледаха се.
— Кой ли е идвал преди нас? — промълви тя.
Прибраха всичко и излязоха тичешком от архива. Лиан отиде право при вкиснатата жена, отговаряща за съхранението му. Тя провери в дневника.
— Само трима души. Ти си влизал малко преди чудесното ти сказание и втори път — скоро след това. Влизал е и Уистан, за да прегледа твоите подготвителни материали.
— Май мога да позная кой е третият — изръмжа той тихичко.
— Имахме и посетителка с пропуск от библиотеката в Телулиор — университетско градче на югоизток оттук. Тя беше тук през лятото.
— Името й! — в един глас възкликнаха Каран и Лиан.
Жената присви очи, свали очилата си и пак се вторачи в дневника.
— Кекулиел… Дребничка жена, спомням си я. Златиста кожа, златисти очи и много светла коса.
— Фейеламор! — прошепна Каран в ухото му. — Лоша вест.
Отидоха да седнат в празна стая към края на библиотеката.
— Защо ли е взела рисунките? — питаше се Каран.
— Подсказали са й нещо… може би за влезлия пръв в кулата. Не е искала и друг да налучка истината.
Каран потръпна от мярналите се в съзнанието й видения — карони и аакими, фейлеми и коренната раса със своите творения, машини и портали, само за да потопят в кръв целия свят.
— Какво да правим? — смънка Лиан.
— Не знам. На кого бихме могли да се доверим? Да съобщим ли новината на Игър в Туркад?
— Не! — настръхна той.
Въпреки всичко на него се падаше задължението да отнесе тази вест в Туркад. Мендарк сигурно щеше да се върне скоро от пътешествието на изток.