Казаха и на Уистан за откритието си.
— Поверете задачата на мен — предложи той. — Но няма да стане веднага, защото в Чантед не остана дори един скийт. Тази война просто ги изтреби.
Сутринта Каран и Лиан потеглиха към Тулин. На излизане от града Каран се озърна и видя прелестната Тандайи, която стоеше на улицата и ги изпращаше с нещастен поглед. При портата подминаха безкрак просяк, седнал в сянката на стената. Лицето му беше покрито с разкървавени пъпки и мухи.
— Смилете се, госпожо — захленчи просякът. — Дайте нещо вимето на милосърдието.
Тя бръкна в изтънялата кесия на Лиан. Извади сребърен тар — малко съкровище за такъв окаяник, пък и дори за тях двамата в момента, но този човек имаше отчаяна нужда от помощ… Тя му подаде монетата, без да знае, че е последната.
Гноясалите очички на просяка се взираха в Лиан. Сакатият мъж изхриптя яростно и изби с юмрук тара от ръката й.
— Проклет да си, Лиан! — виеше просякът. — Проклет да си, докато земята пусне кръв, а прогнилата луна се пръсне на парчета.
И Лиан се блещеше.
— Търлю! Какво те е сполетяло?
Бившият сенешал на Уистан се изхрачи към крачола му и Лиан отскочи.
— Загубих си работата заради тебе. Уистан ме изрита от града. Започна войната… — Тъжно размърда чуканчетата на отрязаните си крака и продължи с отровен глас: — Едно ще ти кажа, Лиан. Радвай се на славата, докато я имаш, защото няма да е задълго. Скоро и един приятел няма да намериш в Сантенар. Самото ти име ще е сквернословие, а още преди да настъпи хид, ще ти се иска да си щастлив колкото Търлю просяка!
Лиан май не се впечатли особено, но Каран усети как гърбът й се вледени.
— Да си вървим! — задърпа тя спътника си.
Първата вечер спряха в хълмовете над Чантед сред гелонови дървета недалеч от мястото, където Лиан бе нощувал преди година. Повечето плодове по клоните бяха спаружени или загнили, но на едно дърво щяха да се пръснат от зрялост. От стичащия се сладък сок оставаха захарни кристалчета, около които се събираха хиляди пчели.
Лиан като че бе забравил веднага проклятието на просяка. През целия ден буквално подскачаше по пътя и Каран се настрои свадливо.
— От какво си толкова доволен? — подхвърли му, докато той чевръсто събираше дърва за огъня.
— Не можеш да си представиш какво означава да си зейн, отбягван от всички.
— Прав си, не мога — изсумтя Каран, която настървено чаткаше огнивото, но праханта не се палеше.
— Повече от половината си живот бях в школата, но не се чувствах сред свои. Дори след сказанието при завършването, когато ме обявиха за майстор.
Приклекна до нея и започна да вее с дневника си, за да разпаля тлеещата прахан. Пламъците изведнъж обхванаха наредените отгоре клечици. Той се зае да натрупа дърва.
— По-леко! — заяде се Каран. — Ще го задушиш.
Но след минута огънят бумтеше до височината на раменете й.
— А ето — продължи Лиан — че имам почетно място в школата Не знаеш колко по-уверен съм сега. Не е било така, откакто напуснах дома си.
Каран си рече, че би трябвало да е щастлива от промяната в него, но след откритието в библиотеката собственото й безпокойство набираше сила.
— Е, значи нямаш нужда от мен! — сопна му се тя. — Осмелявам да предположа, че Готрайм ще ти се стори затънтена дупка, а като Чантед ти предлага толкова радости. Сигурно вече се вижда като следващия наставник на школата.
Той се стресна.
— Говориш щуротии…
Но копнежът пролича за миг в очите му. „Ще ме зареже заради Чантед! Омръзнах му.“ Тя не можеше да си затвори устата.
— Видях я какви мили кравешки очи ти правеше тази сутрин.
— Но няма как да си видяла, че и аз я изяждам с поглед, защото не е вярно! — озъби се Лиан и побърза да заговори за друго. — Какви са твоите планове?
— Нямам такива — разсеяно отвърна Каран. — Само мечти и надежди за дома. Но… Банадор е сред първите места, където се развихри войната, а Готрайм е разположен между Туркад и Шазмак. Не знам дори дали още имам дом. Ние сме нетърпелив и бунтовен народ, затова често си навличаме беди. Страх ме е за моята страна.
— Скоро ще бъдем там.
— Не издържам — печално изрече тя. — Дано Шанд си е в Тулин. Мъчно ми е и за него.
Лиан виждаше пред себе си друга Каран, която се плашеше от несгоди. Завръщането в Мелдорин отново я бе сблъскало с препятствия, които нямаше сили да преодолее. Не бе споменала пред него, но предишната нощ отново я беше споходил сън като онези, които я тормозеха преди смъртта на Селиал. Какво ли искаше Рулке от нея? Не че се изненадваше — всеки ден след бягството от Нощната пустош очакваше той да се появи отново. Някаква част от душата й като че наблюдаваше в бездеен ужас какво ще последва. Проклятието на просяка само добави още един камък към товара на раменете й.