Рот се материализира в салона в дома на Дариъс.
По дяволите, беше забравил колко добре си живее вампирът.
Макар че Ди беше воин, имаше аристократичен вкус и това беше обяснимо. Беше започнал живота си като принцепс, произхождащ от знатен род, и винаги беше ценил изискания начин на живот. Голямата му къща, строена през деветнадесети век, беше добре поддържана, пълна с антики и произведения на изкуството. И беше непроницаема като банков трезор. Но от мекия жълт цвят на стените в салона го заболяха очите.
— Каква приятна изненада, господарю.
Фриц, икономът, се появи откъм вестибюла, направи дълбок поклон и угаси лампите, за да облекчи зрението на Рот. Както обикновено, старецът беше облечен в черна ливрея. Служеше при Дариъс от стотина години и беше доген, а това означава, че можеше да излиза през деня, но остаряваше по-бързо от вампирите. Представителите на неговия подвид служеха на аристократите и воините от хилядолетия.
— Дълго ли ще останете, господарю мой?
Рот поклати глава. Не и ако зависеше от него.
— Не повече от час.
— Стаята ви е готова. Ако имате нужда от мен, тук съм.
Фриц отново се поклони и излезе от помещението заднешком, като затвори двукрилата врата зад себе си.
Рот се приближи към високия над два метра портрет, за който му бяха казали, че е на някакъв френски крал. Постави ръката си върху дясната страна на тежката позлатена рамка и картината се завъртя, разкривайки тъмен, осветен от газови лампи каменен коридор.
Пристъпи в коридора и заслиза по стъпалата, които водеха дълбоко под земята. На дъното на стълбата имаше две врати. Едната водеше към великолепно обзаведените покои на Дариъс. Другата водеше към това, което Рот смяташе за свой дом извън дома. През повечето време спеше в един склад в Ню Йорк, в една вътрешна стая, изградена от стомана и снабдена със система за заключване, която я правеше непристъпна като Форт Нокс. Но никога не би поканил Мариса там. Нито някой от братята. Ценеше своето уединение.
Влезе в помещението и закрепените към стените свещи лумнаха, подчинявайки се на волята му. Приглушеното им златисто сияние не можеше да разсее напълно мрака. Заради зрението на Рот Дариъс беше боядисал стените и високия шест метра таван в черно. В единия ъгъл имаше масивно легло с черни атлазени чаршафи, завивки и множество възглавници. Срещу него имаше тапициран с кожа диван, телевизор с широк екран и врата, която се отваряше към облицована с черен мрамор баня. Имаше и шкаф, пълен с оръжия и дрехи.
По някаква причина Дариъс непрекъснато му досаждаше с настояванията си да отседне в дома му. Оставаше си загадка защо. Не ставаше въпрос за защита, защото Дариъс можеше и сам да се пази. А мисълта, че вампир като Ди се чувства самотен, беше направо нелепа.
Рот усети Мариса, преди да е влязла в стаята. Дъхът на океан и свеж бриз предшестваше появата й.
Да свършваме с това, помисли си той. Нямаше търпение да се върне на улицата. Само беше вкусил от битката, а тази нощ искаше да се бие до насита. Обърна се.
Мариса приведе нежното си тяло, за да му се поклони и във въздуха край нея той усети нейната преданост и безпокойство.
— Господарю.
Доколкото можеше да види със слабото си зрение, беше облечена в ефирна бяла рокля от шифон, а дългата й руса коса се спускаше свободно по раменете и гърба й. Знаеше, че се е облякла така в желанието си да му се хареса, но на него адски много му се искаше да не си беше дала този труд.
Свали коженото си яке и препасаните през гърдите му кании, в които носеше кинжалите си. Да ги вземат дяволите родителите му. Защо му бяха избрали жена като нея? Толкова… крехка. Но като се има предвид в какво състояние беше преди преобразяването си, те може би са се притеснявали, че някоя по-здрава жена ще му причини болка.
Рот сви ръцете си, големите му бицепси се издуха и едното му рамо изпращя от сдържаната сила. Само да можеха да го видят сега. Малкото им момче беше станало истински хладнокръвен убиец.
Може би е по-добре, че са мъртви, помисли си той. Нямаше да одобрят това, в което се беше превърнал. И все пак, ако ги бяха оставили да доживеят до старини, той щеше да бъде различен.
Мариса нервно се размърда.
— Съжалявам за безпокойството. Но не мога да чакам повече.