Сграбчи с ръка лицето на Бъч и го стисна така, че той остана без дъх. Бореше се за всяка глътка въздух.
— Може би ще намеря жена ти и ще я изчукам няколко пъти — каза противникът на Бъч. — Какво ще кажеш?
— Нямам жена.
— Тогава ще се позабавлявам с приятелката ти.
Бъч успя да си поеме дъх.
— Нямам и приятелка.
— Щом жените не си падат по теб, защо реши, че аз си падам?
— Исках да те ядосам.
Необикновените електриковосини очи се присвиха. Сигурно е с контактни лещи, помисли си Бъч. Невъзможно е човек да има такива очи.
— И защо искаше да ме ядосаш? — попита Блондина.
— Ако те бях нападнал пръв — Бъч вкара още малко въздух в белите си дробове, — твоите момчета нямаше да ни оставят да се бием. Щяха да ме убият, преди да мога да ти фрасна един.
Блондина поотпусна хватката си и се разсмя. Взе му портфейла, ключовете и мобилния телефон.
— Ей, да знаете, че май харесвам този глупак — провлечено каза той.
Някой се прокашля, опитвайки се да привлече вниманието. Блондина скочи на крака и Бъч се обърна задъхан. Когато вдигна поглед нагоре, беше убеден, че халюцинира. В хола стоеше дребен възрастен човек, облечен с ливрея. Държеше сребърен поднос.
— Извинете ме, господа. Вечерята ще бъде сервирана след около петнадесет минути.
— Ей, това да не са спаначените палачинки, които толкова много обичам? — попита Блондина и посегна към подноса.
— Да, сър.
— При това съвсем топли.
Другите мъже наобиколиха иконома и изпразниха подноса, използвайки коктейлни салфетки. Като че ли не искаха нищо да падне на пода.
Какво е това, за Бога?
— Мога ли да ви помоля за една услуга? — запита икономът.
Господин Нормален кимна енергично.
— Донеси ни още един поднос от тези и ще убием, когото поискаш.
Да, всъщност този тип все пак не беше съвсем нормален. Изглежда такъв само в сравнение с другите.
Икономът се усмихна, сякаш развълнуван от тези думи.
— Ако ще убивате този човек, ще бъдете ли така любезни да го направите в задния двор?
— Няма проблем — каза господин Нормален и налапа още една палачинка. — По дяволите, Рейдж, прав си. Страхотни са.
33
Рот започна да се отчайва. Не можеше да свести Бет. Кожата й изстиваше с всяка изминала минута. Разтърси я отново.
— Бет! Бет! Чуваш ли ме?
Ръцете й помръднаха, но имаше чувството, че това беше неволен спазъм. Допря ухо до устата й. Все още дишаше, но интервалите между вдишванията бяха обезпокоително дълги, а и силата на издишванията беше обезпокоително слаба.
— По дяволите! — той оголи китката си и се канеше да забие в нея кучешките си зъби, но се сети, че иска да я държи в обятията си, ако е в състояние да пие.
Когато е в състояние да пие.
Свали ножницата си, съблече ризата си и извади кинжала. Напипа вената на шията си, опря върха на ножа си в нея и направи разрез. Кръвта бликна моментално.
Потопи пръст в кръвта и го поднесе към устните й. Пъхна го в устата й, но езикът й не реагира.
— Бет — прошепна той. — Върни се при мен.
Даде й още от кръвта си.
— По дяволите, не умирай! — свещите в стаята лумнаха по-ярко. — Обичам те, по дяволите! Дръж се, дявол да те вземе!
Кожата й започна да посинява. Дори той можеше да го види. Устата му трескаво редеше молитви на древния език. Молитви, които мислеше, че отдавна е забравил. Но тя не помръдваше. Лежеше прекалено тихо. Бет беше поела към Небитието.
Рот изкрещя в пристъп на ярост и грабна тялото й. Започна да я разтърсва, докато косата й цялата се оплете.
— Бет! Няма да те оставя да си отидеш! По-скоро ще те последвам, отколкото да позволя…
От гърдите му се изтръгна стон и той я притисна към себе си. Люлееше студеното й тяло, втренчил невиждащ поглед в черната стена пред него.
Мариса отдели специално внимание на тоалета си. Беше решила да се представи в най-добрия си вид, когато слезе долу за първото хранене през нощта. Огледа дрехите си и се спря на дълга рокля от кремав шифон. Беше я купила предния сезон от колекцията на „Живанши“, но не я беше облякла нито веднъж. Корсажът прилепваше по-плътно към тялото й и беше с по-голямо деколте, отколкото носеше обикновено, но с високата си талия роклята изглеждаше достатъчно скромна.
Среса косата си и я остави да пада свободно върху раменете й. Беше толкова дълга, че стигаше чак до ханша й.
Това й напомни за Рот. Веднъж беше споменал, че косата й е много мека, затова я остави да порасне, предполагайки, че колкото е по-дълга, толкова повече ще му хареса. И толкова повече ще хареса самата нея. Може би трябваше да подстриже русата си, падаща на вълни коса. Да се освободи от нея. Гневът, който беше потиснала, избухна с нова сила.