Водата, изглежда, й хареса, защото тя изпъна шията си и отвори уста. Видя кучешките й зъби и реши, че са много красиви. Ярко бели. Много остри. Спомни си какво изпитваше, докато тя пиеше от него. Придърпа я към себе си само за да я прегърне за миг. След това пусна краката й, за да стъпи на пода, като я придържаше с едната си ръка, с другата взе един шампоан и изсипа малко на главата й. Разтърка косата й, докато шампоанът стана на пяна, след това го изплакна. После масажира тялото, натривайки го със сапун и я изми, като внимаваше да не остане нито едно сапунено мехурче.
Вдигна я отново на ръце, спря водата, излезе изпод душа и взе една хавлиена кърпа. Обви я в нея, сложи я да седне на плота и я остави да се подпре на стената и огледалото. Внимателно попи водата от косата, лицето, шията и ръцете й. След това подсуши краката, прасците и коленете й.
Известно време кожата й щеше да е свръхчувствителна, също така очите и ушите й.
През цялото време на преобразяването наблюдаваше за промени в тялото й, но не забеляза такива. Височината й си остана същата и идеално се вместваше в обятията му. Питаше се дали пък няма да може да излиза и през деня.
— Благодаря ти — прошепна тя.
Целуна я и я отнесе на дивана. После махна мокрите чаршафи и подложката под тях. Доста се потруди, докато оправи леглото. Едва успя да намери друг комплект чаршафи и адски се озори, докато ги опъне както трябва. Когато приключи, повдигна Бет и я сложи да легне върху чистите атлазени постелки.
Бет въздъхна облекчено и това беше най-големият комплимент, който някога бе получавал.
Коленичи до леглото, но изведнъж осъзна, че кожените му панталони и кубинките му са вир-вода.
— Да — прошепна тя.
Той я целуна по челото.
— Какво „да“, моя лийлан?
— Ще се омъжа за теб.
35
Бъч отново обиколи салона и спря пред камината. Загледа се в цепениците, подредени в огнището. Представи си колко приятно е край разгорелия се огън тук през зимата. Седиш си на копринените дивани и гледаш танцуващите пламъци, а икономът ти носи горещ пунш или нещо от този род.
Какво, по дяволите, правеше тази шайка гангстери на място като това?
От коридора долитаха гласовете на мъжете, които, както предполагаше, бяха в трапезарията и от часове си чешеха езиците. Поне музиката, която бяха избрали за вечеря, си струваше. Из цялата къща кънтеше твърд рап — Ту Пак, Джей Зи, Ди Туелв — заглушаван от време на време от изблици смях, предизвикан от чисто мъжки закачки.
За кой ли път погледна към входната врата.
Когато преди цяла вечност го натикаха в салона и поеха нанякъде по коридора, първата му мисъл беше да се измъкне, дори ако се наложи да разбие един от прозорците със стол. Щеше да се обади на Хосе и да докара целия участък пред входната им врата.
Но преди да се подчини на импулса си, до самото си ухо чу глас:
— Надявам се да решиш да избягаш.
Бъч се обърна кръгом и приклекна, готов за бой. Мъжът с късата подстрижка и белега стоеше точно до него, макар че не беше чул никакъв шум от стъпки.
— Давай! — странните му черни очи се бяха втренчили в Бъч. Приличаше на акула, готова да захапе плячката си. — Отвори вратата. Плюй си на петите. Тичай бързо, викай за помощ. Просто знай, че ще те следвам неотлъчно като погребална катафалка.
— Остави го на мира, Зейдист — мъжът с голямата грива подаде глава през вратата. — Рот иска човека жив. Поне засега.
Мъжът с белега удостои Бъч с един последен поглед.
— Опитай. Само се опитай. Предпочитам да те преследвам като животно, вместо да вечерям с тях.
След това излезе.
Въпреки заплахата, Бъч огледа къщата, доколкото беше възможно. Не откри телефон. Съдейки по таблото на алармената система, което забеляза, всички врати и прозорци сигурно бяха свързани с нея, така че нямаше начин да се измъкне, без да задейства звуковия сигнал.
А и не искаше да остави Бет. Господи, ако умре…
Бъч пое въздух и сбърчи вежди. Какво, по дяволите, е това? Тропиците. Усети мириса на океана.
Обърна се.
На вратата стоеше жена, при вида, на която дъхът му секна. Млада, елегантна, облечена в ефирна, прозрачна рокля, с разкошна руса коса, която се спускаше на вълни чак до ханша й. Деликатните черти на лицето й бяха съвършени, сините й очи наподобяваха морски дълбини.
Тя отстъпи крачка назад. Изглежда, се уплаши от него.
— Не — каза той и пристъпи към нея, като мислеше за мъжете в помещението по-нататък по коридора. — Не отивай там.
Тя се огледа, като че ли искаше да извика за помощ.
— Нищо няма да ти направя — побърза да каже Бъч.