— Как мога да съм сигурна?
Имаше едва доловим акцент. Като всички тях. Може би руски? Той разпери ръце с дланите нагоре, за да й покаже, че не е въоръжен.
— Ченге съм.
Е, това не беше съвсем вярно, но искаше да я успокои.
Тя повдигна полите на роклята си, готова да си тръгне.
Дявол да го вземе, не трябваше да й казва, че е ченге. Ако беше гадже на някого от тях, имаше още по-голяма вероятност да избяга, като разбере, че е представител на закона.
— Не съм тук като официално лице — каза той. — Нямам нито оръжие, нито значка.
Тя внезапно пусна роклята си. Събра смелост и изправи рамене. Пристъпи напред. Движеше се плавно и грациозно. Бъч мълчеше и се опитваше да изглежда по-малък, отколкото е, за да не я изплаши.
— Обикновено той не позволява на такива като теб да се навъртат наоколо — каза тя.
Да, можеше да предположи, че в тази къща ченгета не се навъртат често.
— Чакам… една приятелка.
Тя наклони глава настрани. Когато се приближи до него, красотата й едва не го заслепи. Лице като нейното беше виждал само в модните списания, стройното й тяло с плавни извивки сякаш беше създадено за подиума. А ароматът на парфюма й проникваше в носа му и стигаше дълбоко в мозъка му. Ухаеше така прекрасно, че чак очите му се овлажниха.
Не може да е истинска, помисли си той. Толкова съвършена. Толкова чиста.
Имаше чувството, че трябва да си измие зъбите и да се избръсне, преди да й каже още една дума.
Какво, по дяволите, правеше тя при тези негодници?
Сърцето му се сви при мисълта за какво могат да я използват. Боже мили. На секс пазара един мъж би дал хиляди само за един час с жена като нея.
Това обясняваше луксозно обзаведената къща.
Мариса нямаше много доверие на Бъч, особено като се има предвид колко едър беше. Слушала беше какви ли не истории за представителите на човешката раса. Колко много мразели вампирите. Как ги преследвали.
Но човекът пред нея полагаше толкова усилия, за да не я изплаши. Не мърдаше, почти не дишаше. Само я гледаше втренчено.
Това я смущаваше — не само защото не беше свикнала да я гледат. Бадемовите му очи грееха на суровото му лице и я поглъщаха цялата, без да пропуснат и най-малката подробност.
Беше красив. Красив и… тъжен.
— Как се казваш? — попита тихо той.
Гласът му й хареса. Дълбок и плътен. Грубоват и леко пресипнал. Беше се приближила до него. Делеше ги не повече от метър. Тя спря.
— Мариса. Името ми е Мариса.
— Бъч — той сложи ръка на широките си гърди. — Ъъ… Брайън. О’Нийл. Но всички ме наричат Бъч.
Той подаде ръка. След това я дръпна, потърка я енергично в крачола на панталона си и я подаде отново.
Смелостта й се изпари. Да го докосне, беше вече прекалено и тя отстъпи назад.
Бъч бавно свали ръката си. Не беше изненадан, че отказа да я поеме. Но въпреки това продължи да я гледа.
— Защо ме гледаш? — тя вдигна ръце към корсажа на роклята си и закри деколтето си.
По шията и бузите й изби червенина.
— Извинявам се. Сигурно ти е писнало мъжете да те зяпат.
Мариса поклати глава.
— Не ме гледат никакви мъже.
— Трудно ми е да повярвам.
Но това беше самата истина. Всички се страхуваха от това, което можеше да им направи Рот.
Господи, ако знаеха само, че той не я желаеше.
— Защото… — продължи Бъч. — Майчице, ти си толкова… невероятно… красива.
След това се изкашля, сякаш искаше да си вземе думите назад.
Тя вдигна глава и внимателно го погледна. В гласа му имаше нещо, което не можеше да разбере. Стори й се, че долавя в тона му болка.
Бъч прокара ръка през гъстата си, тъмна коса.
— Млъквам. Преди да съм те притеснил още повече.
Не откъсваше поглед от лицето й.
Очите му наистина са хубави, помисли си тя. Толкова топли. Усещаше в тях самота и копнеж. По нещо, което не може да има. Чувството й беше познато.
Човекът се засмя. Звук, който идваше дълбоко от гърдите му.
— Какво ще кажеш, ако се опитам да не те гледам? Така е добре — Бъч мушна ръце в джобовете на панталона си и се загледа в пода. — Виж. Не те зяпам. Изобщо не те гледам. Хей, това килимче е много хубаво. Забелязала ли си го преди?
Мариса се усмихна и се приближи.
— Мисля, че ми харесва начинът, по който ме гледаш — отново я погледна в лицето с бадемовите си очи. — Просто не съм свикнала — обясни тя. Вдигна ръка към шията си, но я отдръпна.
— Господи, не може да си истинска — каза тихо Бъч.
— Защо?
— Просто е невъзможно.
Тя се засмя.
— Е, истинска съм.
Той отново се изкашля и й отвърна с крива усмивка.
— Ще имаш ли нещо против, ако поискам да го докажеш?