Ужасът му от това, което й беше наговорил, беше толкова истински, че тя леко се усмихна.
— Мисля, че си искрен.
— Да, дявол да го вземе. Да, искрен съм. Надявам се да не съм те обидил много. Е, как да не съм! Исусе Христе… Много съжалявам — той определено беше пребледнял.
Тя покри ръката му със своята.
— Прощавам ти.
Той се засмя недоверчиво.
— Не трябва. Трябва да ми се сърдиш известно време. Поне седмица, може би месец. Вероятно и по-дълго. Държах се неприлично.
— Но аз не искам да ти се сърдя.
Настъпи мълчание.
— Все още ли си съгласна да се видим утре?
— Да.
Не можеше да повярва на късмета си.
— Наистина ли? Господи, ти си светица, знаеш ли? — протегна ръка и погали бузата й с пръст. — Къде, скъпа? Къде ти е удобно?
Тя се замисли за миг. Хавърс щеше да припадне, ако знаеше, че се среща с човек.
— Тук. Ще се срещнем тук. Утре вечер.
Той се усмихна.
— Добре. А сега как ще се прибереш? Да те откарам? Да извикам такси?
— Не, няма нужда.
— Почакай… преди да си тръгнеш — той се приближи към нея. Усети прекрасното му ухание и го вдъхна. — Мога ли да те целуна за лека нощ? Въпреки че не го заслужавам?
По навик тя му поднесе ръката си.
Той я пое и я притегли към себе си. Тя отново усети кръвта да пулсира в нея.
— Затвори си очите.
Тя ги затвори.
Устните му докоснаха челото й. После слепоочието й. Мариса отново отвори уста, задъхана от приятното чувство.
— Никога не можеш да ме ядосаш — каза той пресипнало. След това устните му докоснаха бузата й.
Тя очакваше Бъч да продължи. Когато нищо не се случи, отвори очи. Той я гледаше, сякаш беше някъде далеч.
— Върви — каза той. — Ще се видим утре.
Тя кимна. И се дематериализира направо от ръцете му.
Бъч извика и отскочи назад.
— По дяволите!
Сведе поглед към ръката си. Все още усещаше дланта й в своята. Все още усещаше парфюма й.
Но, дявол да го вземе, нея я нямаше. Пуф! В един миг беше пред него, а в следващия…
Бет влезе тичешком в стаята.
— Добре ли си?
— Не, мамка му, не съм добре — тросна се той.
В стаята се появи заподозреният.
— Къде е Мариса?
— Откъде да знам! Изчезна, мамка му! Пред… Тя беше… Държах ръката й и тя… — говореше като откачен идиот, затова млъкна.
Но как да не откачи? Той харесваше законите на физиката такива, каквито ги познаваше. Земното притегляне задържаше всичко на проклетата планета на мястото му. За него формулата „Е = m*c2“ показваше за колко време може да стигне до някой бар.
Хората не изчезват току-така от някоя проклета стая.
— Да му кажа ли? — попита Бет гаджето си.
Заподозреният повдигна рамене.
— По принцип бих казал „не“, защото е по-добре да не знаят. Но като се има предвид какво е видял…
— Да ми каже какво? Че сте шайка…
— Вампири — тихо каза Бет.
Бъч я погледна раздразнен.
— Да бе. Я повтори, сладурче.
Но като чу разказа й, не можеше да повярва на ушите си.
Когато Бет млъкна, той просто я гледаше, облещил очи. Инстинктът му подсказваше, че не го лъже. Но му беше трудно да приеме истината.
— Не ти вярвам.
— На мен също ми беше трудно да повярвам.
— Обзалагам се.
Той закрачи из стаята. Искаше му се да пийне нещо. Двамата го наблюдаваха.
Накрая спря пред Бет.
— Отвори си устата.
Чу нисък, застрашителен звук зад себе си и усети студен полъх по гърба си.
— Няма нищо, Рот — каза Бет. — Успокой се.
Тя отвори уста и Бъч видя два дълги кучешки зъба, които със сигурност не бяха там преди. Посегна да ги докосне, коленете му се разтрепериха.
Една грамадна ръка стисна неговата, достатъчно силно, за да смаже китката му.
— Дори не си го помисляй — изръмжа гаджето на Бет.
— Пусни го — изкомандва тя тихо, макар че след като онзи го пусна, тя не отвори повече устата си. — Истински са, Бъч. Всичко това е… истина.
Бъч вдигна поглед към заподозрения.
— Значи ти действително си вампир, така ли?
— По-добре е да повярваш в това, ченге — едрото, тъмнокосо копеле се усмихна, при което се показаха чудовищните му кучешки зъби.
Е, инструментите му си ги бива, помисли си Бъч.
— Ухапа ли я, за да я превърнеш във вампир?
— Не става така. Или се раждаш вампир, или не.
Какво разочарование за феновете на Дракула. Не можеш да се превърнеш във вампир по желание.
Бъч се стовари на дивана.
— Ти ли уби онези жени? За да им изпиеш…
— Кръвта? Не. С човешка кръв няма да оцелея дълго.
— Значи искаш да кажеш, че нямаш нищо общо с тяхната смърт? Но на местопрестъплението намерихме звезди за мятане, същите като тези, с които се беше запасил вечерта, когато те арестувах.