Хавърс се надигна от канапето, но без обичайната си лекота. Когато пристъпи и излезе на светло, тя се ужаси. Кожата му беше сива, бузите му бяха хлътнали. Напоследък отслабваше все повече. Вече беше заприличал на скелет.
— Ти си болен — прошепна тя.
— Добре съм.
— Кръвопреливането не върши работа, нали?
— Не се опитвай да сменяш темата! — той я изгледа гневно. — Господи, никога не съм мислил, че ще се стигне дотук. Никога не съм мислил, че ще имаш тайни от мен.
— Нямам никакви тайни!
— Каза ми, че си развалила обета.
— Да. Така е.
— Лъжеш.
— Хавърс, чуй ме!
— Престани! — не отвърна на погледа й, когато отвори вратата. — Ти си всичко, което ми остана, Мариса. Не искай от мен да седя учтиво настрана и да гледам как се самоунищожаваш.
— Хавърс!
Вратата се затръшна.
С мрачна решителност тя изтича в хола.
— Хавърс!
Той вече беше при стълбището и дори не се извърна да я погледне. Махна рязко с ръка зад гърба си, за да я отпрати.
Тя се върна в стаята си и седна пред тоалетната масичка. Мина доста време, преди дишането й да се нормализира.
Гневът на Хавърс беше разбираем, но я уплаши, защото той избухваше рядко и никога толкова силно. Досега не беше виждала брат си в такова състояние. Беше ясно, че преди да се е успокоил, с него няма да може да се разговаря разумно.
Ще поговори с него утре. Ще му обясни всичко, дори за другия мъж, с когото се беше запознала.
Погледна се в огледалото и в съзнанието й изникна спомена за докосването му. Вдигна ръка и отново почувства как смуче пръста й. Искаше повече от него.
Кучешките й зъби леко се удължиха.
Какъв ли вкус има кръвта му?
След като настани Бет в леглото на баща й, Рот отиде в стаята си и се преоблече в бяла риза и дълги, широки бели панталони. Взе наниз с огромни черни перли от една абаносова кутия и коленичи на пода до леглото, сядайки на петите си. Сложи си огърлицата, постави длани върху бедрата си и затвори очи.
Регулира дишането си и сетивата му се изостриха. Чуваше как Бет се обръща в леглото си в другия край на коридора и въздиша, заровила глава във възглавниците. В останалата част от къщата беше сравнително тихо, долавяше само съвсем леки вибрации. Някои от братята се разотиваха по спалните горе и се чуваше шум от стъпките им.
Беше готов да се обзаложи, че Бъч и Ви все още обсъждат бейзбола.
Рот не можа да не се усмихне. Този човек беше голяма работа. Един от най-агресивните мъже, които някога бе срещал.
Ами Мариса, която харесваше ченгето? Е, ще изчакат, за да видят накъде ще тръгнат нещата. Връзките с индивиди от другия вид бяха опасни. Разбира се, братята спяха с много жени от човешката раса, но това бяха свалки за една нощ и беше лесно спомените им да бъдат изтрити. Но когато се намесят емоциите и връзката продължи по-дълго, промиването на човешкия мозък беше по-трудно. Някои спомени се запазваха. И по-късно изплуваха. И причиняваха неприятности.
По дяволите, може би Мариса просто искаше да си поиграе с мъжа и после да му изпие кръвта. Ако е така, добре. Но докато тя го убие или го направи свой любовник, Рот имаше намерение да наблюдава внимателно положението.
Овладя мислите си и започна да припява монотонно на древния език, опитвайки се да изключи съзнанието си. В началото му беше трудно и се запъваше. За последен път се беше молил, когато беше деветнадесет или двадесетгодишен. Изкуши се да се разсее със спомени за баща си, който, седнал до него, го учи какво да каже, но направи усилие да не мисли за нищо.
Перлите на гърдите му започнаха да се затоплят.
След това се озова в един двор. Неоренесансовата архитектура беше в бяло: мраморният фонтан, мраморните колони, мраморната настилка — те всички грееха с бледа светлина. Единственото цветно петно беше ятото пойни птици, накацали върху бяло дърво.
Спря да се моли и се изправи на крака.
— Мина много време, войнико — дочу той зад гърба си властен женски глас.
Обърна се.
Дребничката фигура, която се приближаваше към него, беше облечена в черна коприна. Главата и лицето й бяха покрити, ръцете и краката й също не се виждаха. Тя не ходеше, а се плъзгаше или по-скоро се носеше във въздуха към него. Присъствието й го смути.
Рот сведе глава.
— Скрайб Върджин, как сте?
— По-важно е как си ти, войнико. Дойде, за да търсиш промяна, нали?
Той кимна.
— Аз…
— Искаш обетът ти с Мариса да бъде анулиран. Намерил си друга и искаш да я вземеш за своя шелан.
— Да.
— Тази жена, която искаш. Тя е дъщеря на твоя брат Дариъс, който е в Небитието.
— Виждала ли си го?
Тя се позасмя.
— Не ми задавай въпроси. Позволих първият ти въпрос да мине, защото го зададе от учтивост, но не забравяй как трябва да се държиш, войнико.