По дяволите.
— Моите извинения, Скрайб Върджин.
— Освобождавам теб и Мариса от обета ви.
— Благодаря.
Последва дълга пауза. Той чакаше решението й да изкаже втората част от молбата си. Но не възнамеряваше да се моли.
— Кажи ми нещо, войнико. Смяташ ли, че расата ти е недостойна?
Той се намръщи, но бързо възвърна непроницаемия израз на лицето си. Скрайб Върджин нямаше да търпи сърдития му поглед.
— Е, войнико?
Нямаше представа какво има предвид.
— Расата ми е силна и горда.
— Не съм искала определение. Искам да знам какво мислиш ти за тях.
— Защитавам ги с цената на живота си.
— И все пак не ръководиш своя народ. Ето защо мога единствено да предположа, че не ги цениш и следователно се биеш, защото ти харесва, или защото искаш да умреш. Коя е истината?
Този път лицето му си остана намръщено.
— Моята раса оцелява благодарение на това, което правим с братята.
— Едва оцелява. Всъщност намалява, вместо да просперира и да се множи. Единствената обособила се колония е тази по Източното крайбрежие. Но дори и те живеят изолирано един от друг. Няма общности. Празниците вече не се честват. Ритуалите се спазват индивидуално, ако въобще се изпълняват. Няма кой да посредничи при споровете, няма кой да им даде надежда. Братството на черния кинжал е прокълнато. Не остана нито един брат, който да не страда.
— Братята имат… своите проблеми. Но са силни.
— А трябва да бъдат още по-силни — тя поклати глава. — Ти измени на своя род, войнико. Предаде призванието си. Така че кажи ми защо да изпълня желанието ти да направиш една полукръвна жена кралица? — одеждите на Скрайб Върджин се разлюляха, сякаш поклати глава. — По-добре е да продължиш просто да ми служиш с воините си, отколкото да обремениш народа си с още един безсмислен фигурант. Върви си сега, войнико. Приключихме.
— Бих искал да кажа нещо в своя защита — каза той, стиснал зъби.
— Ще ти откажа — тя се извърна.
— Моля за вашата милост — неприятно му беше да изговори тези думи и предположи по смеха й, че тя го знае.
Скрайб Върджин се върна при него.
Когато проговори, тонът й беше твърд, твърд като черните очертания на дрехата й на фона на белия мрамор.
— Ако искаш да ме молиш за нещо, войнико, направи го както трябва. Застани на колене.
Рот се насили да коленичи, като я мразеше за това.
— Така повече те харесвам — промърмори тя, станала отново сравнително любезна. — Е, какво искаш да ми кажеш?
Той преглътна враждебността си и се постара поне външно да запази спокойствие.
— Обичам я. Искам да й засвидетелствам уважението си, а не само да я държа да ми топли леглото.
— Тогава се грижи добре за нея. Но не е необходимо да се провежда церемония.
— Не съм съгласен.
И добави:
— С цялото ми уважение.
Последва дълга пауза.
— През изминалите векове не ме потърси нито веднъж за съвет.
Той вдигна глава.
— Това ли ви безпокои?
— Не задавай въпроси! — сряза го тя. — Или ще ти отнема жената получовек още преди да си успял да си поемеш дъх.
Рот сведе глава и заби юмруци в мрамора. Чакаше. Очакването беше толкова дълго, че се изкуши да вдигне глава и да види дали не си е отишла.
— Ще ти поискам една услуга — каза тя.
— Кажете каква.
— Ще поемеш управлението на народа си.
Рот вдигна поглед, думите заседнаха в гърлото му. Не можа да спаси родителите си, едва ли ще може да постъпи почтено с Бет, а Скрайб Върджин искаше от него да поеме отговорност за цялата си проклета раса?
— Какво ще кажеш, войнико?
Имаше ли избор? Невъзможно беше да каже „не“.
— Както желаете, Скрайб Върджин.
— Не това е моето желание и не това е услугата, която ще искам от теб — тя изсумтя разгневено. — Изправи се. Кокалчетата на пръстите ти кървят върху мрамора ми.
Той се изправи и впери очи в нея. Мълчеше, като си представяше, че вероятно ще му постави и други условия. Тя заговори рязко.
— Виждам, че нямаш никакво желание да бъдеш крал. Но това е твое задължение по рождение и е време да покажеш, че си достоен за наследството си.
Рот прокара ръка през косата си, мускулите му се напрегнаха от обзелата го тревога.
Скрайб Върджин смекчи тона. Мъничко.
— Не се безпокой, войнико. Няма да те оставя сам да търсиш пътя си. Ще идваш при мен и аз ще ти помагам. Да бъда твой съветник, е част от намеренията ми.
Което беше добре, защото щеше да има нужда от помощ. Нямаше представа как да управлява. Би могъл да убие по сто различни начина, да се справи във всякаква битка, да запази хладнокръвие, когато целият проклет свят е в пламъци. Но да излезе и да говори пред хиляда души събрани заедно? Стомахът му се обърна.