Хавърс не беше арогантен, но знаеше, че е най-добрият лекар, с който расата им разполагаше. Беше завършил Медицинския факултет на Харвардския университет два пъти, веднъж към края на деветнадесети век, а после през осемдесетте години на двадесети век. И в двете си молби беше посочил, че е инвалид, и от Медицинския факултет на Харвард му бяха отпуснали специална помощ. Беше невъзможно да посещава лекциите, защото се провеждаха през деня, но неговият доген получи разрешение да води записки и да предава изпитните му работи. Хавърс изчете всички учебници, кореспондираше си с професорите и дори присъстваше на семинарите и лекциите, провеждани вечер.
Винаги беше обичал училището.
Качи се горе и не се изненада, когато видя, че Мариса я няма в трапезарията. Въпреки че обядът се сервираше в един часа всяка нощ.
Запъти се към нейния апартамент.
— Мариса? — повика я той, застанал пред вратата. Почука веднъж. — Мариса, време е за ядене.
Хавърс надникна вътре. В стаята проникна светлина от полилея в коридора и лъчът проряза тъмнината. Завесите още закриваха прозорците и тя не беше светнала нито една лампа.
— Мариса, скъпа?
— Не съм гладна.
Хавърс пристъпи прага. Различи леглото й с балдахин и малката издутина на тялото й под завивките.
— Но ти и вчера пропусна обяда. Както и вечерята.
— Ще сляза по-късно.
Той затвори очи, заключавайки, че се е хранила предишната нощ. Всеки път, когато се срещаше с Рот, тя се затваряше в себе си за дни наред.
Помисли си за живите клетки в лабораторията си.
Рот може и да беше техен крал по рождение, и може и да имаше най-чистата кръв от всички тях, но воинът беше негодник. Изглеждаше съвсем равнодушен към това, което причиняваше на Мариса. Или може би не осъзнаваше как й се отразява жестокостта му. Беше му трудно да реши кое от двете е по-лошо.
— Постигнах значителен напредък — каза Хавърс, като се приближи и приседна на леглото. — Ще те освободя.
— От какво?
— От този… убиец.
— Не говори така за него.
Той стисна зъби.
— Мариса…
— Не искам да бъда свободна от него.
— Как можеш да говориш така? Той не те уважава. Отвращава ме мисълта, че този звяр се храни от теб в някоя задна уличка…
— Ходим при Дариъс. Той има стая там.
Мисълта, че е изложена на опасност от страна на още един от воините не го правеше по-щастлив. Те всички вдъхваха страх, а някои бяха направо ужасни.
Осъзнаваше, че Братството на черния кинжал е необходимо зло, защото защитава вампирската раса, и знаеше, че би трябвало да им е благодарен за това. Само че съществуването им вдъхваше у него единствено ужас. За съжаление светът беше достатъчно опасен и враговете на вампирите достатъчно силни, за да се наложи съществуването на воини като тези.
— Не трябва да постъпваш така със себе си.
Мариса се обърна с гръб към него.
— Остави ме.
Хавърс опря ръце на коленете си и с мъка се изправи на крака. Съвсем смътно си спомняше Мариса такава, каквато беше, преди да започне да обслужва ужасния им крал. Спомняше си я само отчасти и се страхуваше, че жизнената, усмихната млада жена си е отишла завинаги.
И в какво се беше превърнала? Мрачна, бледа сянка, която бродеше из къщата и чезнеше по един мъж, който не проявяваше нито капка уважение към нея.
— Надявам се, че ще промениш решението си за обяда — каза меко Хавърс. — Ще ми бъде много приятно, ако ми правиш компания.
Затвори тихо вратата и слезе по украсената с орнаменти вита стълба. Масата в трапезарията беше подредена, както той обичаше, с пълен комплект порцеланови чинии, стъклени чаши и сребърни прибори. Седна начело на разкошната маса и една от неговите доген се приближи, за да му сипе вино.
Вперил поглед в тъмнозелените листа на салатата в чинията пред себе си, той се насили да се усмихне.
— Каролин, тази салата е прекрасна.
Каролин наведе глава, а очите й засияха от похвалата.
— Ходих до една ферма днес, за да избера салатата по ваш вкус.
— Е, със сигурност оценявам труда ти.
Тя излезе и останал сам в красивата стая, Хавърс забоде вилица в крехките листа.
Мислеше за сестра си, свила се в леглото си.
Хавърс беше лечител по природа и професия, мъж, посветил целия си живот в служба на другите. Но ако някога Рот се окаже тежко ранен и потърси помощта му, Хавърс би се изкушил да остави кръвта на това чудовище да изтече. Или да го убие на операционната маса с един погрешен разрез със скалпела.