— Човекът, който те нападна снощи — каза той, — непознат ли беше?
— Да — тя обгърна тялото си с ръце.
— Добре ли се отнесоха с теб в полицията?
— Те винаги са добри с мен.
— Казаха ли ти името му?
Тя кимна.
— Да. Не можех да повярвам. Бъч ми го каза, помислих си, че се шегува. Били Ридъл подхожда повече на герой от „Улица Сезам“, отколкото на изнасилвач, но той определено знаеше какво прави и, изглежда, имаше опит…
Тя млъкна. На лицето на Рот беше изписана такава свирепа жестокост, че Бет отстъпи назад.
Господи Исусе, ако Бъч беше суров с престъпниците, този момък беше повече от опасен, помисли си тя.
Но след това изражението му се промени, той като че ли потисна емоциите си, защото разбра, че я е уплашил. Отправи се към банята и отвори вратата. Бу скочи в ръцете му и в задушния въздух се разнесе тихо ритмично мъркане.
Само че със сигурност не беше мъркането на котката й.
Гърлените звуци идваха от мъжа, който държеше любимеца й в ръцете си. Бу се наслаждаваше на вниманието и търкаше главата си в широката длан, която я галеше.
— Ще ти дам номера на мобилния си телефон, Бет. Ако почувстваш, че си в опасност, трябва веднага да ми се обадиш — той остави котката долу и каза номера на телефона си. Накара я да повтори цифрите няколко пъти, докато ги запомни. — Ако не се видим довечера, искам утре сутринта да дойдеш на „Уолъс Авеню“ № 16 и всичко ще ти обясня.
След това просто я погледна.
— Ела тук — каза той.
Тялото й се подчини още преди мозъкът й да възприеме думите му и да даде команда за движение. Тя се приближи, той обви кръста й с ръка и я притегли към твърдото си като камък тяло. Устните му, горещи и търсещи, се впиха в нейните и в същото време зарови свободната си ръка в косата й. Тя усети през кожените му панталони, че отново е готов. Тя също беше готова за него.
Той повдигна главата си и прокара нежно ръка по ключицата й.
— Това, което се случи, не беше предвидено.
— Рот твоето първо име ли е или фамилното?
— И двете — той я целуна по шията, като засмука кожата й. Тя отметна глава назад и езикът му се плъзна нагоре по гладката шия. — Бет?
— Хмм?
— Не се безпокой за Били Ридъл. Ще си получи заслуженото.
Целуна я бързо и излезе през стъклената врата.
Тя постави ръка на шията си там, където я беше целувал. Кожата й пламтеше. Изтича към прозореца и дръпна завесите. Него вече го нямаше.
Рот се материализира в салона на Дариъс. Не беше очаквал вечерта да протече така, а допълнителните усложнения нямаше да облекчат положението.
Тя беше дъщерята на Дариъс. Скоро целият й свят щеше да се обърне с главата надолу. И което беше още по-лошо, предишната нощ беше станала жертва на сексуално нападение, за Бога. Ако беше джентълмен, щеше да я остави на мира. Да, и кога за последен път се беше държал така, както подобава на произхода му?
Пред него се появи Рейдж. Върху кожените си дрехи вампирът бе облякъл дълъг, черен тренчкот и ефектът от контраста с русокосата му хубост беше наистина поразителен. Всеизвестно беше, че братът безмилостно използва външния си вид за завладяване на представителките на противоположния пол, и че след всеки нощен бой обичаше да изпусне парата с някоя жена. Или две.
Ако сексът беше храна, Рейдж щеше да страда от затлъстяване. Но той беше не само красавец. Воинът беше най-добрият боец, който братството някога е имало, най-силният, най-бързият, най-надеждният. По рождение притежаваше необикновена физическа сила, предпочиташе да се справя с лесърите с голи ръце и използваше кинжала само за края. Твърдеше, че това е единственият начин да почувства удовлетворение от работата си. В противен случай борбата би приключила твърде бързо.
От всички братя Холивуд беше единственият, за когото младите представители на расата говореха, когото боготворяха и на когото искаха да приличат. Но феновете му виждаха единствено красивата външност и плавните му движения.
Рейдж беше прокълнат. В буквалния смисъл. Беше се забъркал в сериозни неприятности точно след преобразяването си. И Скрайб Върджин, тази мистична природна сила, която контролираше вампирите от Небитието, го беше наказала сурово. Двеста години „терапия на отвращението“, която се задействаше всеки път, когато загубеше контрол.
Бедното копеле беше за съжаление.
— Как сме тази вечер? — попита Рейдж.
Рот притвори за миг очи. Замъгленият образ на Бет, извила тялото си под неговото, го преряза като с нож. Представи си как отново я вкусва и ръцете му се свиха в юмруци толкова силно, че кокалчетата му изпукаха.