— Не ти действам, нали?
Тя се засмя тихо. Можеше да се разчита на Железния. Прям както винаги.
— Признавам, че умееш да се целуваш, О’Нийл. Така че не е поради липса на техника.
Той се върна на мястото си и поклати глава.
— Много ти благодаря.
Сега, когато разсъждаваше по-трезво, тя беше доволна, че между тях не припламна искра. Ако го харесваше, ако искаше да бъде с него, той би разбил сърцето й. Беше сигурна в това. След десет години, в случай че оживееше толкова дълго, той щеше да експлодира от стреса, грозотата и мъката, с които беше свързана работата му. Те вече го изяждаха жив. С всяка година той закоравяваше все повече и никой, никой не беше в състояние да го измъкне от спиралата, която водеше надолу.
— Внимавай, Рендъл — каза той. — Достатъчно лошо е, че не мога да те възбудя. Но съжалението, изписано на лицето ти, ме вбесява.
— Извинявай — тя му се усмихна.
— Имаш ли нещо против да те попитам нещо?
— Питай.
— Какво е отношението ти към мъжете? Ти… такова… харесваш ли ги? Имам предвид, харесваш ли ни?
Тя се разсмя, като си помисли какво беше правила предишната нощ с непознатия. Въпросът за сексуалната й ориентация със сигурност вече не съществуваше. Беше решен веднъж завинаги.
— Да, харесвам мъжете.
— Да не ти е направил някой нещо. Да те е наранил?
Бет поклати глава.
— Просто ми харесва да бъда сама.
Той погледна към волана и прокара ръка по окръжността му.
— Срамота. Защото си страхотна. Наистина — той прочисти гърлото си, сякаш се почувства неудобно.
Стеснителен. Боже мой, Железния всъщност беше стеснителен.
Тя се наведе и го целуна импулсивно по бузата.
— Ти също си страхотен.
— Да, знам — той й хвърли типичната за него иронична усмивка. — Хайде, замъкни си задника у дома. Става късно.
Бъч наблюдаваше как Бет прекоси улицата пред фаровете на колата му, а косата й се стелеше по раменете й.
Истинска жена, помисли си той. Една наистина свястна жена. При това тя знаеше точно какъв е проблемът му. Тъгата в очите й му подсказа, че виждаше гроба, към който се беше запътил. Май беше по-добре, че между тях не се получи. Иначе би могъл да я накара да се влюби в него, за да не бъде сам, когато дойдеше време да отиде в ада.
Запали колата, но задържа крака си на спирачката, докато тя се изкачваше по стъпалата към входа. Тъкмо беше хванала дръжката на вратата и му махаше с другата си ръка, когато той долови някакво движение в сенките до сградата. Изгаси двигателя.
Един облечен в черно мъж зави зад ъгъла.
Бъч изскочи от колата и тихо се втурна след него през моравата.
14
Единственото, което виждаше Рот беше Бет. Затова усети човека зад себе чак когато беше прекосил двора наполовина.
— Полиция! Стой!
След това чу добре познатия звук от махане на предпазителя на пистолета, насочен към него.
— Да виждам ръцете ти!
Рот долови миризмата на мъжа и се усмихна. Агресията беше заменила похотта, но импулсът, който го подтикваше да се бие, беше не по-малко силен от сексуалното му желание. Тази вечер той явно преливаше от адреналин.
— Казах спри и си покажи ръцете!
Рот спря и пъхна ръка под якето си, за да извади една от метателните звезди. Ченге или не, щеше да го убие, да направи един хубав малък разрез на артерията му.
Но в този момент Бет отвори плъзгащата се врата.
Той веднага я подуши и, разбира се, се възбуди.
— Ръцете!
— Какво става? — попита Бет.
— Прибирай се — изрева мъжът. — Ръцете, копеле! Или ще се окажеш с дупка в тила!
В този момент ченгето беше на не повече от три метра от Рот и бързо го настигаше. Рот повдигна длани. Нямаше намерение да извърши убийство пред Бет. Освен това само след три секунди мъжът щеше да бъде достатъчно близо, за да го убие от упор. Дори Рот не би могъл да оцелее при това положение.
— О’Нийл…
— Бет, мамка му, махни се оттук!
Една тежка ръка се стовари върху рамото на Рот. Той остави ченгето да го притисне към стената на сградата.
— Казвай какво правиш тук — нареди мъжът.
— Разхождам се — отвърна Рот. — А ти?
Ченгето сграбчи едната, после и другата ръка на Рот, изви ръцете му назад и бързо му надяна белезниците. Личеше си, че е професионалист в тази работа.
Рот погледна към Бет. Доколкото можеше да види, тя беше скръстила напрегнато ръце пред гърдите си. От страха й въздухът край нея се бе сгъстил, превръщайки го в одеяло, което я покриваше от главата до петите.
Добре потръгна, няма що, помисли си той. Отново я уплаши до смърт.
— Не я гледай — каза ченгето и блъсна лицето на Рот в стената. — Как ти е името?