— Рот — отвърна Бет. — Каза ми, че името му е Рот.
Мъжът буквално й се озъби.
— Да не би да имаш проблем със слуха, скъпа? Махни се оттук.
— И аз искам да знам кой е.
— Мамка му, ще ти кажа утре сутринта по телефона, става ли?
Рот изръмжа. Не можеше да не се съгласи, че за нея е най-добре да се прибере вътре, но не му харесваше начина, по който й говореше ченгето.
Мъжът бръкна под якето на Рот и започна да вади оръжията му. Три метателни звезди, автоматичен нож, пистолет, верига.
— Господи Исусе — промърмори ченгето, като пусна стоманената верига на земята при другите неща.
— Имаш ли документ за самоличност? Или с тези тринадесет килограма оръжия, които си скрил, не ти остана място за портфейла?
Ченгето намери една дебела пачка пари и отново изруга.
— Ще намеря ли и дрога, или вече си продал всичко тази вечер?
Рот се остави ченгето да го завърти и да го притисне с гръб към стената. Докато вадеше двата му кинжала от каниите, той си мислеше с какво удоволствие би прегризал гърлото му със зъби. Наклони се напред и наведе глава. Не можеше да се удържи.
— О’Нийл, внимавай! — извика Бет, сякаш беше прочела мислите му.
Ченгето притисна дулото на пистолета в шията на Рот.
— Е, ще ми кажеш ли името си?
— Арестуван ли съм?
— Да.
— За какво?
— Нека да помисля. Незаконно влизане в чужда собственост. Укриване на оръжие. Имаш ли разрешение за този пистолет? На бас, че нямаш. О, и благодарение на тези три звезди мисля да те обвиня и в убийство. Да, това ще свърши работа.
— Убийство? — прошепна Бет.
— Името ти! — настоя ченгето и го изгледа свирело.
Рот се усмихна, стиснал зъби.
— Сигурно си ясновидец.
— Моля?
— Обвинението в убийство — Рот се засмя тихо и понижи глас. — Бил ли си някога в чувал за трупове, полицай?
Порите на мъжа излъчваха гняв, неподправен и вибриращ.
— Не ме заплашвай.
— Не те заплашвам.
Лявото кроше разсече въздуха бързо като бейзболна топка, но Рот не помръдна, за да го избегне. Тежкият юмрук на ченгето го улучи в челюстта и главата му отхвръкна назад. От болката пред очите му затанцуваха светли петна.
— Бъч! Престани!
Бет изтича към тях, като че ли се канеше да застане помежду им, но ченгето със сила я задържа.
— Господи, невъзможна си! Да не искаш да пострадаш? — попита, избутвайки я настрана.
Рот изплю кръв.
— Прав е. Прибирай се. Защото тук ще стане гадно.
Благодарение на любовната сцена в колата, която смътно беше видял, Рот и без това не можеше да понася ченгето. Но ако продължаваше да държи на Бет такъв тон, щеше да му избие предните зъби. А после щеше да убие кучия му син.
— Върви си, Бет — каза той.
— Млъкни! — кресна му ченгето.
— Ако не млъкна, пак ли ще ме удариш?
Ченгето приближи лицето си към неговото.
— Не, ще те застрелям.
— Нямам нищо против. Обичам раните от куршуми — Рот снижи глас. — Само не пред нея.
— Майната ти.
Но все пак покри оръжията и парите, като хвърли сакото си отгоре. След това хвана Рот за лакътя и го помъкна със себе си.
Докато Бъч отвеждаше Рот, Бет имаше чувството, че ще повърне. Агресията протичаше във въздуха между тях като киселина от акумулатор. Въпреки че Рот беше с белезници и с опрян в главата му пистолет, тя не беше съвсем сигурна, че Бъч е в безопасност. Имаше чувството, че Рот просто му позволи да го арестува.
Но Бъч сигурно знае, каза си тя. Иначе щеше да прибере пистолета в кобура си, а не да го притиска към главата на Рот.
Беше чувала, че Бъч е суров към престъпниците, но беше ли толкова луд, за да убие някого от тях? Ако се съди по свирепото изражение на лицето му, отговорът на този въпрос беше едно голямо „да“. При това можеше и да му се размине. Жесток е краят на онези, които водят пълен с опасности живот, а Рот определено не беше съблюдаващ закона чиновник с бяла якичка. Кой би се изненадал, ако го намерят да лежи с куршум в главата в някоя забутана уличка или да се носи с лицето надолу по реката?
Подчинявайки се на един внезапен инстинкт, тя заобиколи тичешком сградата.
Бъч вървеше към колата си, все едно носеше взривоопасен товар. Тя се втурна след тях.
— Почакай. Искам да му задам един въпрос.
— Да не искаш да го питаш кой номер обувки носи, а? — сопна се Бъч.
— Четиридесет и пети — отвърна Рот провлечено.
— Ще го запомня, за да ти купя подарък за Коледа, задник такъв.
Бет изскочи пред тях, така че двамата мъже трябваше да спрат или да я съборят. Тя се взря в лицето на Рот.
— Защо дойде при мен?
Би могла да се закълне, че погледът му зад тъмните очила се смекчи.